Иван Гаджев - разказвачът на емигрантски истории

Анелия Петрова
Печат

gadjev1На 20 май 2017 г. българската емиграция в Северна Америка загуби своя най-сладкодумен разказвач, д-р Иван Гаджев. Познат като автор на книги и многобройни статии, дългогодишен доайен на българската емиграция в САЩ и Канада, и създател на научен институт по история на българската емиграция, родолюбивият българин ще остане в сърцата на своите сънародници с прямия си характер, топлото общуване, и с готовността си да подаде ръка на всеки в нужда.  Разговорите с него се оказват жива история, която потапя събеседника не само в спомени от събития в битието на първите български емигранти, но и в размисли за съвремието на родния емигрант и пътя му към съхранението на българското самосъзнание и манталитет.

Роден на 23 декември 1937 г. в гр. Неврокоп (Гоце Делчев), животът на Иван Гаджев се променя едва на шест годишна възраст, когато баща му е арестуван. Попаднал в полезрението на народната власт като секретар и касиер на ВМРО до 1934 г., учителят Илия Тодоров Гаджев е отведен от дома си на 9 септември 1944 г. След решение на Народния съд без съд и присъда е разстрелян с други 42 неудобни на властта, а тялото му е заровено в безименен гроб в местността Лушин край Добринище. Първоначално властите го обявяват за безследно изчезнал, а през месец март на 1945 г. формално го осъждат на смърт, за да узаконят убийството и конфискуват фамилния имот. Вдовицата му и децата Иван, Здравко и Мария биват назовани като врагове на държавата и изгонени от къщата си единствено с багажа, който могат да носят на ръце.
Последвалите години са тежки за семейството, принудено да живее в предоставени от държавата жилища в крайно мизерни условия. Храната на трапезата е оскъдна, а синовете са принудени да стават по тъмно и вървят километри до тютюневите полета, където помагат на майка си.
Мечтата на Иван да завърши химия и да работи в лаборатория не се осъществява, въпреки че е приет да учи фармация. Заради ненадеждното си антикомунистическо потекло не му е позволено да служи в армията, а вместо това е изпратен в трудови бригади. За негов късмет, през есента на 1960 г., юношата вижда обява в кметството, че във ветеринарния техникум в Стара Загора има незаети места и изпраща документите си. За негова изненада получава отговор, че е приет, а по-късно разбира, че учителят му по анатомия д-р Найден Проданов скрил документа, който свидетелства, че баща му е осъден от Народния съд. След като завършва техникума младежът разбира, че във Висшия ветеринарен институт в София има недостиг на кадри и се записва да учи в него.
През 1967 г. Иван Гаджев се дипломира като доктор по ветеринарна медицина и започва да работи в района на Сатовча, отговаряйки за три ТКЗС-та и 16 села. Работата е тежка, а голяма част от времето на младия доктор преминава в прекосяване на междуселските разстояния пеш. По това време започва да задава въпроси за гибелта на баща си, посрещнати с предупреждения да мълчи и откровени заплахи от страна на милицията. Редовно бива следен от Държавна сигурност, чиито агенти пишат подробни доноси за заниманията му.
След дълго обмисляне на бъдещето си, липсата на перспектива в родната страна надделява и на 3 юли 1968 г. Иван Гаджев поема пътя на емигранта. За плановете си не споделя дори на майка си Катерина, за да не я преследват като съучастник в бягството му. По това време нареждането е всеки уловен в опит за бягство да бъде застрелян и погребан на място, а граничарят-„герой" се възнаграждава с една седмица ваканция.
Вечерта на заветния ден ветеринарят тръгва по брега на река Места към българо-македонската граница край село Годешево, откъдето трябвало да измине два километра. Разстоянието му отнема цели шест часа, през които рискува живота си, пълзейки по лакти и колене. След кратък разпит от служител на американската армия в Гърция, той е транспортиран в лагера за политемигранти „Лаврион" край Атина, където остава само три месеца, защото се получават сведения, че българските власти се готвят да го ликвидират.
В Америка Иван Гаджев пристига като политически бежанец само с един български лев в джоба си, подпомогнат от свещеник Георги Николов, приятел на баща му. Липсата на пари за храна в самолета му позволяват да комуникира единствените думи, които знае до този момент на английски: „не, благодаря". Скоро след стъпването си в Детройт младият емигрант започва първата си работа в завод на Кока-Кола, където мие бутилки и товари камиони за сумата от 1 долар и 65 цента на ден. Половин година по-късно успява да започне работа като помощник във ветеринарна клиника за 60 долара седмично и безплатна квартира, като едновременно с това учи английски език и се подготвя за приравнителните изпити за ветеринарен лекар. През 1970 г. получава сертификат от американската ветеринарна медицинска асоциация, превръщайки се в първия български ветеринар с валидна диплома в САЩ и Канада. Само след няколко години купува ветеринарна клиника от свой пенсиониращ се колега, която успява да изплати за десетилетие. С времето амбициозният българин успява да разшири и модернизира лечебницата си, в която предлага всички видове ветеринарни услуги и където работи до пенсионирането си през 2003 г.gadjev2
„В САЩ съм д-р Гаджев. Там пет пари не дават кой е баща ми, кой е дядо ми. Важен съм аз, моята личност. А в България бях такъв, какъвто ме определи партията", споделя емигрантът в едно от първите си интервюта.
Междувременно д-р Гаджев създава семейство с дъщерята на български емигранти от Охридско Флоранс Роуз Христова, с която отглеждат пет деца – Катерина, Илия, Тодор, Христо и Мария. Съвместният им живот продължава цели 43 години, а в интервюта и изказвания щастливият съпруг често изказва благодарности за безрезервната подкрепа на съпругата си.
Още в началото на американския си път, Иван Гаджев се изявява активно сред емигрантската общност, попадайки в средите около православната църква „Св. Климент Охридски". Повечето от българските емигранти по онова време са бегълци от ужасите на Илинденското въстание, балканските войни и нахлуването на комунизма след 9 септември 1944 г. Младият българин е избран за секретар на Централния комитет на македонската патриотична организация и председател на клуб „Татковина".
Идеята на д-р Гаджев да създаде научен институт по история на българската емиграция възниква през 1976 г. когато в специално обособена библиотека, пристроена към дома на семейството той основава Македоно-Български научен институт „Св. Климент Охридски". В продължение на десетилетия, Иван Гаджев посвещава времето и енергията си на каузата на българската емиграция. Пътувайки неуморно от град на град, той събира разкази, документи, писма, печатни издания и други безценни свидетелства за съдбите на старите емигранти. Разговорите му както с обикновени хора, така и с видни дейци на емигрантската общност се съхраняват в над 500 часа магнетофонни ленти, безценна дългогодишна кореспонденция и архивни снимки. „Успях да „открадна"от смъртта гласовете на старата емиграция", разказва той в свое интервю от 2009 г. „ Имам стотици записи на магнетофонни ленти с мечтите им да видят една свободна и истински демократична България."
Историята на църковните общности, патриотичните и анти-комунистическите организации и техните периодични издания бива методично събирана и съхранявана, а всеки спечелен долар от ветеринарната клиника е влаган в закупуване на специални стелажи и контейнери. За да обогати колекциите си, докторът заплаща по сто долара за бройка на вестник „Народен глас", някога разпространяван безплатно. В колекцията му са първите броеве на всички български емигрантски издания, които са излезли по цял свят от 1900 г. насам. Тъй като не вярвал, че в България някога ще се наложат демократични промени, поръчвал ксерокопия на книги от Народната библиотека, които му били изпращани в САЩ. Сред експонатите в колекцията на доктора е и първият българо-английски речник с 18 000 думи, издаден през 1913 г. в Канада, който успява да спазари за 100 долара от нашенец.
Сред безценното богатство от събрани спомени са тези на съратниците на Тодор Александров, дългогодишната лична кореспонденция на д-р Гаджев с Ванче Михайлов и архивите на Георги Пирински. Неизмерима е стойността на документите за създаването на първите български православни църкви в Северна Америка, на Македонската патриотична организация и Българския национален фронт. Колекцията включва ценни икони от вече затворени български църкви, златни кръстове, евангелия на старобългарски, отпечатани в Киев през VIII век за нуждите на православните духовниците в САЩ и Канада, а също и кандилницата на първия български свещеник в Северна Америка архимандрит Теофилакт. В експозицията се съхраняват дори няколко тухли от основите на първата българска черква в САЩ „Света Троица" в щата Илинойс и особено ценните оригинални протоколни тетрадки, бележещи създаването на нови църкви.
Д-р Гаджев запазва интересна документация за историята на САЩ и емиграционната политика на американските правителства. Известни стават думите му пред репортер на „168 часа", с които сравнява американският президент Джон Кенеди с новите български управници: „Винаги се учудвам как българите и българските политици все искат заплащане, когато работят за родината си. Ние, емигрантите в Америка, сме работили безплатно – лично аз 42 години. В дните, когато почивах, вземах самолета, плащах си билета и отивах да изнасям беседи и речи, където трябва. Българските учители в Америка в събота и неделя изнасят лекции и уроци и не вземат пари за тази тяхна дейност. Искам да видя наш управник, който дарява цялата си заплата за социално дело и да взема един лев месечно. Както Джон Кенеди работи за един долар като президент на САЩ."
След падането на комунистическия режим д-р Гаджев решава да премести богатата си библиотека и всички събрани архивни експонати в родния Гоце Делчев. Бащината му къща в центъра на града бива върната на семейството, а в близост до нея родолюбивият българин закупува парцел, на който с лични средства построява луксозна сграда на три етажа, която да приюти безценната му колекция. Междувременно, след признаването на Република Македония от българското правителство през 1992 г., Институтът е преименуван на Институт за история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев".
Строежът на сградата е завършен през 2000 г. и през следващите няколко години в контейнери към България потеглят 60 тона архивни материали с над 1 милион документа, 45 000 книги, хиляди снимки и артефакти. За съжаление, никой от родните политици не проявява интерес към богатия архив. Затова пък националните медии и Министерството на изселниците в ново обявената Република Македония проявяват любопитство и изпращат в Гоце Делчев свои представители, които канят д-р Гаджев да направи изложба в Скопие, а след това му предлагат два милиона долара, за да откупят архив. Той категорично отказва с думите: „Това не се продава", но болката му, че нито едно от демократично избраните български правителства не проявява интерес към колекцията му, остава до края на дните му.
Малцината политици, прекрачили прага на институцията, оставят след себе си празни обещания и разочарование у колекционера. През трите си мандата на управление кметът на Гоце Делчев все не намира време да разгледа богатите архиви. Соломон Паси като външен министър на два пъти минава покрай сградата на път за мероприятия, но въпреки обещанията си, не влиза в нея. Друг път президентът Георги Първанов изпраща дъщерята на покойния Николай Добрев, която да разбере от какво се нуждае Институтът. Срещата завършва с обещания за помощ, която така и не пристига. Самият шеф на НИМ проф. Божидар Димитров споделя нуждата от подкрепа на институцията в интервю пред вестник „24 часа": „Такава дейност се развива от цели научни институти. Архивът на Гаджев е много богат, но не е обработен. Може би трябва млади учени с месеци да четат и подреждат всичко."
Д-р Гаджев е убеден, че именно съхраняваната в архивите му документация е ключът да се запуши устата на Македония по отношение на нейните фалшификации на историята. Именно богатите му архиви доказват националната принадлежност на първите емигранти в САЩ веднага след Илинденското въстание през 1903 г. „ Как доста хора от българи станаха българо-македонци, после македонци, а накрая просто изхвърлиха българското знаме навън?", размишлява приживе докторът, отговаряйки с горчивина, че това се дължи на „отношението на държавата ни, която ги е изоставила." Родолюбивият българин обаче е убеден, че българската нация няма никаква полза от това да се нахвърля върху македонците и по този начин да задълбочава бездната между двете държави: „Вместо да наричаме македонците „врагове", ние трябва да се обръщаме към тях като към изстрадали братя."
В дома на семейство Гаджеви през годините са гостували много дисиденти, патриоти и политици, но с Петър Семерджиев го свързва особено силно приятелство. Известният дисидент пребивава в дома му 5-6 пъти за по няколко месеца след получаването на сигнали, че ДС е по петите му с цел да го ликвидира. След разсекретяването на архивите на ДС става ясно, че убийството на Семерджиев е било разработвано от българските разузнавателни служби преди това на Георги Марков. В знак на признателност политическият коментатор на „Свободна Европа" и ББС му завещава своя личен архив след смъртта си, а съпругата му проф. Ема Герон изказва дълбоки благодарности на доктора в биографичната книга за живота на съпруга си - дисидент.
Къщата на Иван Гаджев се превръща във временен дом и за репресирания от комунистическия режим Илия Минев. Прекарал 33 години в арести и лагери, бай Илия е най-дългогодишният политзатворник в света, нареждайки се дори пред Нелсън Мадела. Научавайки от бюлетин на „Свободна Европа" за тежката съдба на бившия арестант и заболяването на съпругата му от глаукома, докторът ги кани в дома си през 1992 г. Наред с лечението на съпругата си, бай Илия прекарва времето си в САЩ в срещи с емигранти, сенатори и гимназиални ученици, както и по интервюта, уредени от д-р Гаджев. Личните разговори между двамата антикомунисти са запечатани върху 100 часа магнетофонна лента, послужила за основа на написаната по-късно от доктора книга „Непримиримият", в която разказва за живота на Илия Минев. Кореспонденцията между двамата, както и личният архив на бай Илия се съхраняват до ден днешен в Института.
Д-р Гаджев посреща в къщата си множество дипломати от комунистическа България, за чиито посещения се е изисквало разрешение от ФБР. Посланикът на България в САЩ през 80-те години Стоян Жулев релаксира в басейна на къщата, а служещият в българската мисия на ООН Христо Тепавичаров го посещава, докато Петър Семерджиев е под прикритие в една от стаите на дома. По-късно докторът разбира, че целта на тези посещения са докладите, изпращани до българските тайни служби и ЦК на БКП.
През годините вратите на семейство Гаджеви са широко отворени за всеки българин в нужда. Докторът помага на десетки кандидат-емигранти по пътя към американската мечта. Фамилната къща се превръща в дом за всеки, нуждаещ се от съвет и подкрепа. Синът му Тодор разказва, че „връщайки се назад във времето, нашето семейство дори не може да бъде сигурно колко човешки живота нашият баща е докоснал и повлиял, пряко или непряко през годините. Ние даже не знаем броя на българските семейства, които са идвали в нашия дом и са престоявали с нас толкова дълго, колкото е необходимо, за да се установят в новата страна. „Хотел Гаджев" винаги е бил отворен за всеки. Той промени живота на много хора завинаги по начин, който ние вероятно никога няма да разберем, давайки им шанс за по-добър живот тук в САЩ."
След пенсионирането си през 2003 г. д-р Гаджев се завръща по-често в България, отсядайки в бащината си къща. Освен с дейността си в Института, докторът изнася лекции за това как се организира предизборна кампания и как се привличат гласоподавателите в САЩ. През 2006 г. предприема действия за изграждането на единна българска асоциация на пенсионерите по подобие на американските организации. Публикува 12 документални книги, сред които единствените по рода си в България томове „История на българската емиграция", както и многобройни статии и проучвания. Докторът приема покани за интервюта в националния ефир и участва в публични дискусии за българската емиграция в Северна Европа и влиянието на комунизма върху съдбата на държавата. Активно се бори за учредяването на министерство на българските изселници, чиято цел да е намирането на път към тези забравени от родината си хора. Иван Гаджев често цитира думите на старите емигранти, чиито думи някога е записвал със сълзи на очи: „Казваха ми така: „Ние сме българи, чедо, но нас България ни остави."
През 2004 получава номинация от вестник „24 часа" по инициативата „Достойни българи". Същата година е награден от Държавната агенция за българите в чужбина с паметния медал „Иван Вазов". През 2005 г. получава награда за „Будител на годината" от ВМРО – Гоце Делчев, а в продължение на четири поредни години от 2007 до 2009 е избиран за „Българин на годината в САЩ" от Международния институт по антропология в Солт Лейк Сити. През 2014 г. д-р Гаджев получава „Златна лаврова клонка" от Министерството на външните работи - най-високата награда за хора, живеещи извън България и работещи за престижа на страната.
Животът на някои хора бива измерван с дела, а не с години. Богат на дела, мъдрост и родолюбие бе житейският път на д-р Иван Гаджев. Родолюбецът, посветил живота си да събира и съхрани за бъдещите поколения историята и спомените на българската емиграция в Северна Америка, оставя истинско национално богатство. Благодарение на чувството му за историческа отговорност, днес имаме възможност да научим за достойното минало на първите българските емигранти, да се поучим от опита им и да надминем очакванията им.

 

Анелия Петрова
за в. „България"