На чашка кафе

Добрин Тръпков
Печат

В следобеден час като този, винаги цареше голямо оживление. Хората просто се изливаха от работните си места като живи потоци и се смесваха с другите като в живи реки. Едни бързаха да понапазаруват това-онова за вкъщи, други - за да не закъснеят за среща, а трети, просто хей така - шляеха се безцелно.
А той наистина бързаше. За аерогарата. И трябваше да купи цветя. В тази будка хубавите вече се свършили, онзи магазин пък затворен. Налага се да се отиде чак до пазара. И разбира се, тук човешката река е по-голяма. Всеки е награбил кой торби, кой чували с чушки, кой щайги с картофи или домати. Въобще - пълна лудница. Разбира се, при цветопродавачките беше по-спокойно. Избра един букет от свежи полски цветя, подаде парите на превитата от годините бабичка и се затича. Успя да се пъхне още в първото метро. Погледна часовника си. Ще успее. Тук поне трафикът няма да го забави допълнително.
Слезе на последната станция и бежешком се изкачи по стълбите. Имаше все още няколко минути до кацането на самолета. Нахълта в голямото фоайе и веднага погледна към информационното табло. Там, срещу "Варшава", имаше забележка - "60 минути закъснение". Вече успокоен, се отпусна и пое дълбоко въздух. Извади от джоба си носна кърпа и избърса запотеното си чело.
Беше края на август месец. Отпускарси сезон. За летището това беше най-натовареният период от годината. Много хора се бяха пръснали по курортите на Европа, а че и по-далеч. Той си купи кафе и излезе отвън. Там, встрани от входовете видя една масичка с няколко столчета, отиде и седна. Запали цигара. За да убие времето, започна да разглежда минаващите покрай него хора. Едни пристигаха с куфари, чанти, кой от море, кой от планина. Други пък се бяха запътили да заемат техните места в хотелите. Хей там, до информацията са се събрали тридесет-четиридесет дечица. Сигурно отиваха на лагер. Те щъкаха като мравки пред мравуняк и от всякъде се чуваха имената им, извиквани от изнервените вече родители и учители. От другия пък край се зададе тумба от техни батковци и какички. Те вече се бяха сдобили с мечтания бронзов тен. С усмивки по лицата, те носеха плавници, слънчеви чадърчета. Едно момче пък носеше и въдици. Кикотят се, побутвайки се. Явно се връщаха от морски лагер.
В този момент той чу: "Свободно ли е?". Обърна се и видя едно момиче да стои до масата. Също като него с букет цветя. Също като него с чашка кафе. И явно, също като него посрещач. Кимна й с глава и тя седна до него. "Симпатично момиче, хмм, дори хубаво" - помисли си той. С чуплива черна коса, лек мургав тен. Очите - черни, големи, леко коси. Много хубави очи. Но и много тъжни. Толкова тъжни, че той дори изпита жал към момичето. Крадешком продължи дискретно да я оглежда. Тогава забеляза издутината на гърба й, там горе, между плешките. Сети се, че когато го попита за мястото, тя не го гледаше в очите, а бе свела поглед в краката си. Сигурно изпитваше срам от недъга си. Стана му неудобно от това, че я изучава, та се върна обратно към старото си забавление. Мравчиците вече се придвижваха към ескалатора и както си бяха хванати за ръчичка, две по две плахо стъпваха на движещите  се стъпала.
Както им се радваше за безгрижността им, с периферното си зрение забеляза до себе си някакво движение. Обърна поглед и видя, че момичето се беше надигнало от стола си. На лицето й тъгата видимо се беше увеличила. Но сега тъгата беше различна. Сега това, което той прочете в очите й, беше съжаление. Проследи погледа й и видя, там близо до гишетата, инвалидна количка. Но това, което се намираше в нея предизвика и в него голяма болка. Моментално извърна глава. Но понеже любопитството винаги е по-силно от разума, той отново погледна натам, към това нещастно същество. " За какви ли грехове, духът на това създание е бил наказан със затвор в такова тяло?" помисли си той. Стомахът му се беше свил на топка. Пак погледна към момичето, седящо до него. Но това, което видя, просто го втрещи! От неудобството й не бе останало и следа! Сега тя седеше, облегнала се небрежно на стола, сложила дори крак връз крак. Усетила, че той я гледа, погледна го, усмихна се кокетно и дори го заговори. Наистина, само да попита за една цигара, но прояви смелостта да го заговори, него, чуждия, непознатия за нея човек. В очите й вече липсваше каквато и да е тъга. Напротив. В тях се четеше спокойствие, сигурност. Може би радост? Да. Може би и радост. Той й подаде пакета с цигари и след като тя си взе, той й поднесе и запалката си. Извади нова и за себе си, запали я и вдъхна дълбоко от нея. Повтори.
Сега той пак беше вперил очи в движещата се наоколо тълпа. Но не я виждаше. В главата му се въртяха образите на момичето, на осакатения човек в количката, на нейните очи от преди десет минути, очите й сега. И пак. И пак. И пак. А един глас му нашепваше: "Колко му трябва на човек, за да е щастлив! Само трябва да видиш, че има и по-нещастни от теб!"
"На вниманието на посрещачите, кацна самолетът от Варшава"!

 

Добрин Тръпков