Поезия - Людмила Билярска - бр. 2-2018

Людмила Билярска
Печат

  

Цената, която плащаме...

 

Придърпваш дните – максимум, до вик. 

Разтягаш ги със мъка. Или - снаждаш. 

Но месецът тече немилостив. 

А колко още има да обхождаш! 

Посрещаш в къщи. Или - ти си гост. 

Разказваш им. Разказват ти.Уютно. 

С приятели, с роднини вдигаш тост. 

Току започнеш и погледай - мръкне. 

Обходил си брега открай-докрай. 

И в лятното Пампорово се гмурваш. 

Припомняш си как беше във трамвай. 

И ето, че е време да отплуваш... 

Два часа преди полета си там. 

Огромната машина те издига. 

Под теб остава родния Балкан. 

Брегът и той,  Родопската верига. 

Земята ти с размера на юмрук, 

полека става колкото зеница. 

Надига се във теб вълна без звук -

Земята ти се сбира във сълзица...

Църквичката 

 

В неделите отдавна няма служба.

По празници се случи някой път,

свещеник от града да спре набързо.

И щом си тръгне, пак превъртат ключ.

 

Свободна ли е Вена – попремита.

От църквата ограда я дели.

И ключа е във нея, ако питаш.

Забърше прах. Прикупи и свещи.

 

За двора няма сили. Не достигат.

И буренът - затрил съвсем цвета.

Две стъпала към входа се издигат.

Вратата в светло-синьо е била.

 

По някоя женица се примоли -

да палне свещ. Сълза попие с длан.

Отварят щом и някой се отрони…

А после пак утихва като в сън.

 Неповторим е всеки!

 

А ти си уникален, запомни. 

И Свят си, и Планета, и Вселена! 

Това, което точно виждаш ти, 

не е възможно друг така да види. 

Ръцете ти, което сътворят 

е вече със печат “неповторимо”. 

И любовта ти – също уникат. 

С докосване изписваш свойто име. 

Не се оставяй калните води, 

потекли от човека-недоволник, 

да минат там, където стъпваш ти. 

Оставиш ли се – ставаш жив покойник... 

Сега се виж. Лика си приближи 

към гладкостта, която отразява. 

Познато е безспорно, но дали 

разбра и друго... Ти си Уникален!

Предзимна песничка

 

Бледо слънце, оголени клони.

Потъмнели стъбла, пустота.

Вятър листи изсъхнали гони

в подчертана от грак тишина.

 

 Пустош тъжна и глуха – чак плаши.

 Всичко в теб търси знак за живот.

 Като живи листата подскачат –

 яден вятър ги смита накуп.

 

Кръговрат е. Няма как да е друго.

В песента след  минор е мажор...

Пак ще стъпим в зелените губери.

Има чар и в предзимния тон.

Кръпките и надеждата...

 

А помните ли го: с изцапана престилка?

С ръце треперещи от тихото пиянство снощи,

в дюкянчето с олющена мазилка,

с тръпчива миризма на гьон и кожи.

 

По рафтовете: моля потърсете

къде са вашите любими боти.

Ах, как прекрасно са изпипали ръцете -

вълшебните ръце на чичо Злати.

 

Подметките са точно като нови!

“За още два сезона!” – той подмята.

Оставяш левчето до чашката с пирони.

Щастливо се усмихваш на вратата.

 

Сбогуваш се и чуваш как почуква –

в подметките, умело, клечици забива.

На старите обувки, слага кръпки,

а вечер ще разтушва пак с червено вино.

 

Уж, станали сме вече по-богати.

Днес кърпени обувки кой поглежда?

Но винаги ще помним, онзи, чичо Злати,

защото кърпеше…и нашата надежда.

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...