Поезия - Людмила Билярска - бр. 51-2017

Людмила Билярска
Печат

  

В мълчината на Рождеството

 

Ти, Който се роди, за да спасяваш –

със образ на човек и дух Божествен,

не позволявай, Господи, не позволявай

страдание и скръб в душите детски!

 

Ти, Който си дошъл за Светла радост

на този свят, а в мъки го напусна –

не позволявай, Господи, не позволявай

невинни хора да кървят на кръста!

 

И моля Те, смъкни я като дреха –

окъсана, ненужна, парцалива –

омразата що властва над човека

и го погубва – моля Те, смъкни я!

 

Знам, някъде дълбоко в мълчината

където Рождеството ярко грее,

ще влезеш, Боже, не в палат от злато –

с бездомника ще седнеш да вечеряш.

Възторжено за България

 

Разлюлейте хората, та земята от тях да припари!

Пъстроцветни шевици да напомнят градинка с цветя.

От вековните ракли извадете сукмани с гайтани,

И шамии от свила да потрепнат красиво с крилца.

 

Песента на камбани да се слее със тази на чана.

Хоризонта да стигнат и да пълнят небето с възторг!

Да я има, да бъде - мъченицата наша България!

Че народът ни бил е! И ще бъде! До веки веков!

 Песента

 

А някой свиреше с уста 

рефрен от някаква си песен.

Над стрес, над смут, над суета

покой от нея се разнесе.

 

Уж простичко като драскул

от тебеширче по асфалта,

а стъпка сивота и шум

и заразказва, заразказва...

 

Какво разказа не разбрах,

но беше хубаво и мило..

Навярно бе за роден праг, 

за дом и образи любими...

Пътят...

 

Ти си толкова силен и можещ,

че сам не съзнаваш това.

Твоят път е дори в невъзможното...

(Тази думичка сам изкова.)

Твоят страх я оформя и пази.

Зачеркни я! Лиши я от ход.

Лимитира те, спъва те даже.

Престани да й вдъхваш живот!

Ще постигнеш брега на безсмъртие.

Много кратък е пътят до там.

Няма болки и болести, всъщност...

Забрави свойта тъмна страна!

Как да стане?  - невярващо питаш.

Ще подскажа за точния код:

В свойто Светло начало върни се! -

Всеобхватна, Безусловна Любов...

Завръщане по белотата на снега

 

По белотата на снега се връщам 

в онзи свят,

останал непокътнат в мен -

където е усмивката на мама

и топлината на ръцете й.

Където дните са подвързани

със радост и безгрижие,

а утрините ухаят на липов чай

и зима.

Където през нощта студът

е ваял по прозорците цветя, 

а аз ги разтопявам с дъх...

*

От спомените внезапно ме изтръгва

звънът на нотичка, изпусната изящно 

от невидим кос 

върху кристала на мълчанието...

 

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...