Поезия - Людмила Билярска - бр. 50-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Скромни къщички 

 

Малки къщички свити очакват в снега,

пушат топло, а нямат комини.

И защо ли, защо ли навяват тъга?

Малки къщи с надеждици бели.

 

Не кроят, в тях, не шият мечти за света -

светят вечер със малко прозорче.

Там изричат: красиво се стели снега!

Не обсъждат пакети и борси.

 

В тях приготвят подаръци - дребни неща.

Там е топло дори без камина.

Малки къщички тихо въздишат в нощта

и очакват добрата година.

Обич до обич

 

Най-тежката орис:  да бъдеш длъжник на детето си.

Пропусната нежност не можеш да върнеш назад.

Когато очаква да сложиш небе до небето му,

ти вечно забързан прелиташ над жадния свят.

 

Отлагаш за после. Забравяш за думите чакани.

Да стоплиш със поглед, челцето със длан да допреш.

Живот си му дал. Не това, не това е достатъчно!

Когато се буди те чака до него да спреш.

 

 

Недей да спестяваш, изсипвай му щедро: Обичам те!

Душата му цвят е, поливай я с ласки до вик.

Спестената нежност към рожбата лесно изтича

и после оставаш с най-тежката участ – длъжник...

Вик на паркинга 

 

Един неистов писък излетя

на паркинга, на църквата във двора:

“Не ме докосвай! Остави ме! Ааа...”

Една жена изстреля зов до Бога.

 

Мъжът отстъпи явно поразен

от силата на звуковия трясък.

Навярно бе съпругът... Не от ден.

Кошмарът беше повече от ясен.

 

Една жена изсипа в свойто “Ааа...”

горчилката примесена с омраза.

А имало е нежни времена –

едно челце невинно се показа…

 

При всеки опит да я доближи,

небето се разтваряше от болка…

Дали изобщо някой победи

челцето на тревожната седалка?.

 

Бургас 

Курортен, мазутен, обветрен и прашен -

такъв си, откакто те знам.

Задъхан, напрегнат, кокетен във здрача,

с една дума просто – Бургас!

 

С пристанище пълно с моряшка романтика -

за летни, безгрижни туристи.

От къртовски труд то прелива на практика,

в моряшка неволя прогизва.

 

Със плажове шумни и пъстри, и втренчени

навътре, навътре в морето.

С тълпи курортисти  във времето вречени -

от треска за слънце обзети.

 

Със къщи кокетни и вили натруфени,

които от хубост объркват.

И с мрачни постройки, охлузени, схлупени -

подслон на човешката мъка…

 

Със кестенни улици и паркове стари.

С вечерното цветно стъргало.

Със шепот любовен изпълващ простора,

сред глухия плач на китари.

Алчният опустошител

 

Защо, защо е този бяс – 

да трупа

богатства и богатства до полуда?!

Защо отказва твърдо да повярва,

че не в това е смисълът, а в друго?...

Презобал кон, дебел палаш – 

не спира

дори в съня си алчно да пресмята:

как да провиси гушата, 

се взира,

да сложи без остатък и Земята...

Тъй простичко е за ума разбра ли, 

ти, ненаситен, зъл гладнико?

Че тук сме СЕНКИ до мига, 

във който 

за Там с тръба ще ни привикат...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...