Поезия - Людмила Билярска - бр. 49-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Светът ни

 

Този свят е побрал 

и възторг и омраза,

детски смях, вик от болка, 

глас на пролет в олук,

тишина, зазоряване, 

гневни звуци на лава,

свечеряване, залез, 

зов на птица, зъл студ,

бяг на хищник, стрелба, 

шумолене в тревите,

нежен ромол на дъжд, 

остър писък на влак,

буреносен тътнеж, 

бързи вади из сипеи,

светлини във вода, 

дъжд в море, тъжен грак

градове и бордеи, 

булеварди, мостове

блясък, просещи, вопъл, 

звън камбанен и скръб

плач, молитва, заря, 

хора стрелящи в хора...

Илюзорен. Реален.

Този свят е на ръб...

 

 

 

Гарата

 

Прозорците са заковани с летви.

Фасадата във жълто е била.

Сандъчета, в които са цъфтели

Петунии, навярно във лила.

 

Две пейки и пресъхнала чешмица.

Камбанка със прокъсано въже...

Часовникът издъхнал в единица -

под нощно или обедно небе...

 

Забрава между плочите  прораства.

Неизброими стъпки  в спомен спят. 

Забързани съдби, с билет за влака,

така очакваният важен влак...

 

Тя мъкнеше измокрена небето... 

 

Оставяше колата си встрани.

Охлузена и сива, като дните й.

Не смятахме утрата за добри,

ако не зърнем дребната й фигурка.

 

Маршрута й до болка бе познат.

Започваше от ниските сандъци.

Разравяше с Клондайкска вещина,

преливащите пликове с болкуци.

 

От горните етажи я оглеждаха,

отпивайки от чашите кафето си.

Тя сякаш беше част от мрежата

на сивите контейнери в комплекса.

 

Подреждаше старателно находките –

чинии, дрехи, кукли и саксии…

Легла и маси, и столОве всякакви…

Къде побираше ги, mama mia?

 

И този ден започна, като другите.

Маршрутът се покри до милиметър.

Жената пак усърдно си се трудеше.

Дъждът се счепка с палавия вятър…

 

Притъмни се. Намигнаха светкавици.

Прибрахме се зад щори и пердета.

Съзрях я долу тази свита странница -

Тя мъкнеше измокрена ... небето...

 

 

Закономерно

 

Приятни мигове редуват се със тъжни.

Закономерност. За да разберем,

че само красота не ни е нужна.

И хубостта омръзва. Някой ден.

Сега е есен. В багри и позлата.

Желан покой, обгърнат в мекота.

Ще духне вятър. Ще смете листата.

И зимата ще писне за права.

Животът ни се ниже на етапи.

Ту тъжно…

Ту красиво…

После пак…

Познатото – отново непознато…

На пластове моменти се редят...

 

Песничка за надеждата

 

И не изричайте прибързано: “Жесток живот!”

Животът ни дори и тъжен -е дар от Бог!

Сега е тежък и горчив,но утре би могъл -

да се усмихне сводът сив от слънчев лъч пробил.

 

О, не изричайте прибързано:“Пресъхнала река”

Земята е непредвидимаи пълна с чудеса!

Сега е суха и безводна,но утре би могла -

да бъде даже пълноводназамрялата река...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...