Поезия - Людмила Билярска - бр. 44-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Катарзисно

 

Все още ми е всичко, като в сън:

Кога потеглих? Как останах? Нощите.

Разделите - онази малка смърт,

която се оказа прицел в точката.

 

Помахах им. Помахаха на мен.

В душите им оставих и руини.

Очи, които после не видях.

А с други ни затрупаха години.

 

Сама ли този жребий си избрах,

съдбата ли изтегли ми билетче?

Бе късно лято. После отлетях.

Не е насън, реката щом потече.

 

Събран набързо куфар. Свит въпрос.

И смелост, на която казват "браво".

Неравен път, напомнящ "в тръни бос".

Нормален усет в новото начало.

 

Усещане за нещо, като в сън…

Все още и мостовете изграждам.

Между това и другото отвън.

Ще се събудя ли? Къде?

Или се раждам?

 

 

Ухания в есента

 

Запалени стърнища. 

Тишина.

Граблива птица хищно се снишава.

Пикира със изящна бързина.

След писъка – небето оглушава...

По храстите се кипри ален плод.

Учудваш се – за нощ, а вече зрели?

Измамно е. Животът им в заход

обагря всички листи във червено.

Стърнищата чернеят, но под тях,

под тях земята тайнствено зачева...

Към глухото небе се втурва грак,

подхлъзва се и ниското замеря.

 

А аз съм там – прашинка на ръба -

на вечното, което се повтаря.

Ухае ми на дим и на земя,

на стряха, топъл хляб и на вечеря.

Песен за виното

 

Щом шепнем за есен – да пеем за вино, 

защото то вече кипи.

Мъдрее, узрява, въздиша пенливо

в прашинки от слънчеви дни.

 

За него се пеят най-гръмките песни -

немирство от сока на грозд...

Защото е време в уханната есен -

да вдигнем за виното тост!

 

Чудотворче

 

Стои на стъклото – чертичка с крачка-пипалца.

Една инкрустирана брошка невинно потрепва.

Денят ми поднесе подарък със златни крилца –

едно чудотворче на мойта врата е залепнало.

Какво попадение: капка живот на стъкло.

Дъха затаявам и следвам изящните форми.

Едно чудотворче  - украса от старо злато.

Чертичка е само,

а колко пространства изпълни...

От нас зависи...

 

Ваятели сме всички до един -

с ръце, със мисъл, с поглед и със думи.

И щом си тук, и щом си се родил,

творбите ти валят една след друга...

Изпълваме Планетата си с тях. 

Едните светят. Има и неясни.

Над светлите прехвърча звезден прах,

А другите тежат. 

Тежат опасно...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...