Поезия - Людмила Билярска - бр. 43-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Покой

 

Такъв покой смирено се процежда,

че чуваш как листенцата се движат.

Пред портичките старците се вглеждат

в живота си и горестно въздишат.

 

Ухания набъбват и се стичат –

на цъфнало мушкато и гергини.

Щурчетата потайничко си сричат

предания за змейове и зими.

 

Пискливо менче звънко се обажда,

за да измери колко е дълбоко

и колко тишини са се разстлали

над къщите – надлъж и нашироко.

 

В такъв покой луната идва нова -

с изящен лик на истинска кокетка.

А сънищата вече са готови

да слезнат  тихо с билкова оплетка.

 

 

След... 

 

Опитаха да преградят реката -

със камъни да спрат пороя й.

Да няма вече по-нататък...

Опитаха и бреговете да разронят.

 

Умуваха, ядосано крояха,

разравяха, и хулеха намръщено.

Не питайте това  - дали успяха.

Въпросът е: дали остана същата?...

Тържество 

 

Когато  последната птица подвие крилцата

ислънцето сгъне последното свое писмо,

готови за подвиг настройват цигулки в тревите,

безбройни щурци и изпълват нощта с Тържество..

 

Възторгът от птичите звуци небето поема,

и кротко го влив а в безмълвното свое море.

Свирците тогава от мрака запридат коприна.

Упойващ, покоят търкулва кълбо след кълбо…

 

Тогава, тогава моментът за жътва узрява…

Напълвай хамбарите в свойта душа до зори -

със звуци, с безмълвие, с плисък на щурчова врява.

а после на прага в щастлива умора седни.

 

 Напукано до рана...

 

Не иде реч за бучицата сирене,

за ситното поскъпване на хляба,

за дразнещото перчене на вилите…

Не става реч, че полугладен лягаш.

 

Не за това, че къташ и ухажваш,

ушити дрехи преди три декади,

а новите богати се докарват

в сандали и костюми на Армани.

 

Не става дума за това, а друго,

различно от тъфри и клоунади.

Душата постепенно става груба -

напуканото се обръща в рани...

Много трудно се стига човека... 

 

Много трудно се стига до него.

До човека се стига по път,

в който има и студ, и тревога.

Доста често оставаш без дъх.

 

Не изричай прибързани думи,

непреминал и първия рид…

Като стигнеш високото било,

стръмнината полека спусни…

 

Неочаквано става дълбоко.

Виж за знак или малка следа.

да ти каже,че в права посока

си вървял. Че вървиш и сега.

 

Не изричай присъди излеко…

Непристигнал - за Бога, мълчи!

Много труд е да стигнеш човека.

Някой път – цял живот се върви...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...