Поезия - Людмила Билярска - бр. 40-2017

Людмила Билярска
Печат

  

На малка чикагска улица

 

Ролетките се спускат с дрезгав вик.

Табелките ‘отворено’ - угасват.

Под навеса на спирката във брик

и пейката скучае даже празна.

 

Ухае на вечеря и на сън.

При пиците е ярко осветено.

Жена предъвква и се взира вън.

Отнякъде се носи плач на бебе.

 

Рекламите крещят във цветове:

‘При нас купете свежи зеленчуци’.

Ветрец разнася мирис на море -

до езерото пътят е в минути.

 

Един бездомник, или уморен –

е свит одве в безцветната си риза.

Мотрисата потъва без билет

в купето на нощта, която слиза...

Покой

 

Такъв покой смирено се процежда,

че чуваш как тревиците въздишат.

Пред портичките старците се вглеждат

В съдбите си, обрамчени във грижи.

 

Ухания набъбват и се стичат –

на цъфнало мушкато и гергини.

Щурчетата потайничко си сричат

предания за змейове и зими.

 

Пискливо менче звънко се обажда, 

за да измери колко е дълбоко

и колко тишини са се разстлали

над къщите – надлъж и нашироко.

 

В такъв покой луната идва нова

и подранила стъпва на небето.

А сънищата вече са готови

да слязат тихо с билкова оплетка.

 

Споделено с болка

 

Една злина се ражда от злина.

На всичкото, ни сполетя и тази –

безлюдна става нашата земя.

Села окачват тежки катинари.

И няма вече кой да прекоси -

със месеци – 

ни дъх, ни лъх, ни шепот.

Освен онези... с грозните торби -

във мирно време мародери шетат.

Цветя не никнат. Зрял и дъхав плод

не носи в щедра пазва златна есен.

Лозницата се моли за живот...

Звънът на чан е ехо в тъжна песен. 

Есенно пасторално

 

Смълчано е. Като че не до вчера

кипеше по дворовете живот.

Студът напълни одаите с хора.

Изви асмата под чардака гръб.

Проскърцва тъжно старата верига,

задвижила витлото на бунар.

Напълнен съд се люшва и прелива.

За миг един. И всичко е дотам.

А тихото се вдига окадено

от пушеци към сивото небе.

Каручка пее жално в пътя черен.

Търкулва се гласецът на дете.

Пролайне куче. Вятърът изпъшква -

от голите дървета иска дан...

Под стряхата мамулите се люшват, 

надиплени във сплит, като гердан.

Уникален!

 

А ти си уникален, запомни.

Света си. И планета. И Вселена.

Това, което точно виждаш ти,

не е възможно друг така да види.

Ръцете ти, което сътворят

е вече със печат ‘неповторимо’.

И любовта ти – също уникат.

С докосване изписваш свойто име.

Не се оставяй калните води,

потекли от човека-недоволник,

да минат там, където стъпваш ти.

Оставиш ли се – ставаш жив покойник...

Сега се виж. Лика си приближи

към гладкостта, която отразява.

Позна се, че това си точно Ти -

Неповторим. Единствен. 

Уникален!

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...