Поезия - Людмила Билярска - бр. 39-2017

Людмила Билярска
Печат

  

След тихият дъжд

 

А цяла нощ дъждецът тихо пя.

Оттегли се на съмване и кротна.

Развесели се всичко, избуя.

Прогледнаха с очички кръгли локви.

 

Затупкаха със боси стъпълца

рояк дечица – звънна мълчината.

Запискаха врабци и зажужа.

На мокро замириса и на лято.

 

Разбудените къщици из ред 

задрънкаха съдинки и котлета.

Връз мокрото на сгушения плет

 

мустаците зелен врежец преметна.

 

 

Крехък пасторал

 

Обичам този крехък пасторал,

през  който за минути преминавам.

Покоят е във шепичка събран -

селцето двайсет къщи наброява.

 

Дворове без огради. Тишина.

Тревата е подрязана небрежно.

И някаква упойна белота,

която през годините отвежда.

 

Веранди с тесни люлки на синджир,

отдавна непотърсени придрямват.

Селцето е посято на баир.

 

Премина ли го, делникът ме грабва.

 

 

Върбата с тъжното перчемче

 

Където бедността провлича крак,

печатите й никнат като гъби.

По двора, по разсъхнатия праг -

бледнее всичко някак и се губи.

Каква ти радост, щом се шири страх

за днеска и за утре и за после.

Да си го кажем, даже да е грях:

кошмар си е, щом нямането гост е.

И ето го в мизерния си двор

човечецът със сгърбеното конче.

Върбицата посечена от гръм

със сетни сили вейнала перчемче.

Прането на провисналия тел

опира във проскубаните храсти.

Мизерно-мулти.

Мулти-милионер.

 

Ей, време е Светът ни да порасне!...

 

Спасението

 

Кое ми дава сили да вървя

през този сдупчен свят от фалш и пози?

Загнива, порьозен от лъжа

и с още много сложни диагнози.

А философът рекъл: суета!

Каквото и да правиш – ще потъне

във бързея на мътната вода,

така било е и така ще бъде!

Кое ме прави силна да съм тук

и лилии в мътилка да засявам?...

 

През всички гнили мостове накуп -

една усмивка детска ме спасява!

 

Градът, сънят и циганското лято

 

Присъни му се цвят до цвят - през май.

Студът обаче му прошепна друго:

покривай се добре, не си играй,

листата ще те топлят като губер.

 

Градът го поизгледа на верев

и си помисли: виж го него значи!

Не съм вчерашен, нито пък от днес,

наясно съм с реалности и дати.

 

Сланата се стопи току за час

и оня ми ти град, като се юрна!

Така загря, че вече към обяд

го осени, че лятото се върна.

 

Лъжливо е! – се сепна изведнъж.

Щом кестени валят по тротоара.

Поръча си небесно-хладен душ

и после пак лудешки го подкара.

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...