Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

събота
октомври 21
Home Седмицата Култура Представяме Ви: Силвия Чолева

Представяме Ви: Силвия Чолева

Е-мейл Печат ПДФ

cholevaСилвия Чолева (1959, София) е писател, издател и журналист. Има публикувани шест стихосбирки – последната „От небето до земята" (2015), две книги с фрагменти, един роман – „Зелено и златно"(2010) и книга с разкази „Гошко" (2013), една пиеса и две радиопиеси. Поезията й е превеждана на различни езици. Носител на Националната награда за поезия „Иван Николов", наградата „Хр. Г. Данов" за представяне на българската литература, почетен знак "Златен век" печат на Симеон Велики на Министерство на културата и др. Работи в Българско национално радио, програма „Христо Ботев", където води предаване за култура. Била е редактор на списанието за българска литература „Сезон" заедно с поета Иван Теофилов, по-късно гл. редактор на „алтера", списание за пол, език и култура, редактор в „Литературен вестник". Преподавала е в СУ „Св. Кл. Охридски" и в НБУ. През 2012 г. основава заедно с Иглика Василева и Калоян Игнатовски Издателство за поезия ДА.

 

къщата

валяло е
тревата е израсла
като минаваме
остава диря
от полегнали стъбла

прозорецът е счупен в края
токът спрян
мирише на изоставено

опипом влизаме
сияем светим в тъмнината
страх ни е
забравяме страха

но това е сън
отдавна тази къща е съборена
отдавна сме сами навън

смяна на мебелите
тази пролет
свежозеленото на саксиите
блестят чистите прозорци
подът
ехо
от далечния глас на приятел
който вече не ти е близък

 

селско гробище

благоухание навсякъде
люляци цъфнали необуздано
задушно замаяно
в небесната тишина жужене
Христос Воскресе
безброй пчели оси
безброй мъртви
Воскресе
пищят ушите
пищи болката
топлината на въздуха
топлината на свещите
баба и дядо протягат към мен
лале и нарцис
ще мине казват
и страданието ще мине

 

има такива градове

в които войната отминава бавно
стоят дупките от куршуми в Сараево
в музея на третия геноцид през двайсети век
липсват посетители
хората пият сладко кафе на чаршията
слушат севдалинки
и като мен излизат от къщи
с телефон в джоба
вместо с пистолет
животът има различни задачи от смъртта

 

напускане на дома

синът ми:
излизам

дъщеря ми:
блузата ти е смачкана

отивам при майка ми:
какво искаш за ядене
питам
а искам да я прегърна

 

има болки
които не си отиват
упорито стоят
забити някъде в тила
смъдящи болки
не се придвижват
нито напред нито назад
не помръдват
разрастват се с времето
сякаш са част от тялото
не може да се отреже
не може да се изолира
напомня за себе си постоянно
като нещо което си взел
а не можеш да върнеш

 

затвор

няма кой да пише
няма кой да чете
и тази сутрин студено кафе
липса на милост и тази сутрин
изтри едно стихотворение
и тази сутрин без галене и без секс
не взе телефона не се обади
не ти прочетох стиха
който ми е в главата от вчера
онзи ден и така нататък
и тази сутрин започна
без поезия
сутрин сутрини сутринища
недовършени
без опит за бягство

 

 

Черешово време

Идваха откъм насипа над железопътната линия. Единият държеше топка под мишницата. Ръкомахаше със свободната ръка, а другата всеки момент сякаш щеше да изпусне топката. Тя обаче така и не падна докрая. Другият изглеждаше видимо по-голям с две-три години и с превъзходство разсеяно подритваше истински и въображаеми камъчета, или каквото имаше по земята. Не бързаха, говореше единият, другият се съгласяваше или просто отговаряше лаконично. Гласовете се губеха, разтваряха се в обедната мараня, а момчетата повишиха тон, само докато влаковата композиция преминаваше с оглушителен шум, скърцане и трясък.
После въздухът отново затрептя, необезпокояван от друго, освен от стъпките им.

Ще тръгнем някой ден по линията, искаш ли? Така ще разберем къде се пресича, стига ли до Централна гара или свършва в някоя глуха линия.
И да вървим пеша по линията до края?
Е, не съвсем до края, но поне да опитаме да стигнем до някъде. Въпреки че, много искам да стига до морето. Линия, която свършва в морето. Фююююююу и цоп във водата.
Знаеш ли разписанието?
Ще го проверя в интернет довечера, но това са само два или три влака, чували сме ги.

Влакове тук минаваха рядко, линията беше товарна и навремето е обикаляла селото. Откакто стана квартал на града, вагоните с цистерни, на които пишеше „Сярна киселина", натоварените с дървени трупи вагони или затворените, за които гадаеха какъв е товарът вътре, вече пресичаха квартала между къщите, затова постепенно потеглиха по други линии, завиваха кой знае накъде, но не тук, където сега рядко профучаваха като трамвай в права отсечка - не повече от три пъти на ден. Колкото градът се разрастваше и поглъщаше малките села наоколо, толкова линията запустяваше. Между траверсите, сред камъчетата и около релсите растеше трева, цъфтяха анемични макове през май и лайката се смесваше с бурените в красиви отдалеч цветни петна.

Стигнаха бързо до мястото, въпреки че вървяха разсеяно в горещия следобед, беше към два, ваканция, чудеха се дали да не се изкъпят в изкуственото езеро наблизо и дали това ще ги разхлади. Високият свали в движение раницата от гърба си и извади найлонова торбичка. После ловко метна раницата отново назад.

Сладки са – пликът беше пълен с череши. – Взех ги от нас.
Мити ли са? - Малкият се пресегна със свободната ръка и взе няколко. Едвам ги напъха в устата си и като ги повъртя, изплю костилките като залп.

Двамата се разхилиха. Решиха да седнат на височината над езерото и да се състезават кой по-далеч ще изплюе костилката си.
Изкатериха се, седнаха. Прижуряше. На отсрещния бряг имаше ресторант с тераса и барака за лодките, скутерите и водните ски, които се даваха под наем. Имаше дървета - макар ниски, хвърляха някаква сянка, но не им се отиваше чак толкова надалеч. Носеха шапки с козирка, а за шише с вода не се бяха сетили – нали излязоха само да се поразходят.

Дали да не идем до изоставената къща? - малкият дори не се обърна като попита, а съсредоточено гледаше къде ще цопне костилката на другия.
Големият се позабави, явно се прицелваше, източи шия и изплю. Беше добър – костилката излетя отчайващо надалеч. Приятелят му веднага изстреля своята. Продължиха, но другия все печелеше и на малкия почна да му омръзва. Големият изплю пак.

Сестра ми е сама, трябва да се прибирам. И без това майка ми всеки път бучи, че все съм навън, а у нас стоя на компютъра.
Като че ли някой прави друго?
Какво разбираш ти – сами сме, аз трябва да гледам сестра си. Поне баба да имах. Знаеш ли какво, понякога, като лежа преди да заспя, мисля какво да кажа на баща ми, като се върне. Обаче той не се връща. Трета година не се връща. В началото пращаше пари. После в Испания вече нямало работа и търсел къде да отиде. Направо се чудя на майка ми как издържа. Ако бях аз, досега също да съм заминал.

Малкият го погледна за пръв път от много време. Не каза нищо, а пое дъх и изплю поредната костилка. Този път почти постигна „равен". Намести топката под мишница и дръпна приятеля си за ръкава на фланелката да тръгват. Изтупаха панталоните и взеха полупразния плик с череши. Къщата с падналия покрив и полуразрушени стени беше наблизо. Устата им лепнеха от черешите и малкият плахо попита:

Дали пък да не се изкъпем, а? Знам, че е забранено... Нашите непрекъснато ми повтарят, че е опасно.
Вашите – презрително се изсмя приятелят му, аз в тоя гьол колко пъти съм се къпал... И момичета съм водил, като на плаж, даже една и в къщата я заведох, но тя се изплаши. Само се целувахме, но на никой да не си посмял да кажеш. Щото написах във фейса, че съм спал с нея. То почти стана, ама като се развика, чак отсреща са чули сигурно. А и тия с водните ски точно тука правят завоите... Ако не беше още светло, щях да й запуша устата и да си вика тогава. Има страшни цици, много я харесвам, но не ще вече да идва тук.
Какви са циците й? Само майка ми съм виждал понякога и тези по плажа.
Не лъжи – нали скоро ме пита за порносайтове в нета... За лаптоп като твоя само ще си мечтая... Твоите родители, дето си построиха тоя палат в квартала, не виждат ли какво е наоколо... И всичко ти купуват, хич не са наясно с нещата.

Момчето се нацупи, избърза напред. Първо влезе в къщата. Преливаше от боклуци. Стисна топката по-здраво и разбута с крак близките пластмасови бутилки от бира. Навътре не му се влизаше. Мислеше за циците на онова момиче, как ли са изглеждали тогава, в края на деня. Чудеше се защо приятелат му я е водил точно тук, в мръсотията, могли са да стоят навън, където бяха одеве, беше доста приятно.

Защо си дошла? Кой ти разреши, пикло, нали казах да си стоиш в стаята? Марш обратно да играеш на компютъра! Тук идваш, само ако аз ти разреша, ясно ли е? - Големият натърти на „аз" и на „ясно", почти извика.

Исках да изляза и те търсих – разплаканият глас на сестра му го подразни. - Вече не ми се стои самаааа...
Не ми реви, ами изчезвай веднага обратно! Тука е за момчета, разбра ли? Вземи черешите и чупката!
Ще кажа на мама, като се върне, ще кажа...

Гласът заглъхваше, явно тя се изнасяше тичешком обратно. Малкият остана още няколко секунди в прикритието на стените и тогава се подаде навън.
Без да говорят, тръгнаха обратно към мястото, на което седяха одеве. Вече не беше същото, нямаше череши, слънцето падна ниско и блестеше в очите като гледаха към водата. Езерото още беше пусто – горещината беше изплашила водните скиори, оттук не се виждаха добре масите под тентата на ресторанта, комари и други, непознати за тях насекоми, се появиха заплашително над водата.

И на баща си да каже, и на който ще, малка мърла, ще ми се влачи тука, ще ме следи, край, писна ми, няма да я гледам повече, ще взема да й хвърля един бой да се научи най-после – приятелят му си мърмореше ядосано под носа и поглеждаше изпод козирката в посоката, в която избяга сестра му. Парче от роклята й на червени ягодки се ветрееше, закачено на близкия храст.

Тъкмо малкият мислеше да му каже вече да си тръгват и се чу да минава вторият за деня влак. Когато спирачките изскърцаха, големият хукна с всички сили по насипа към линията. Нямаше как хората от масите в ресторанта да видят нещо, нито малкият можа да види, докато не изтича след приятеля си, без да изпуска топката под мишницата. Всички чуха само звука от триенето на колелата в релсите, скърцането на спирачките и нечовешкия вик на големия.
Топката се търкулна надолу по насипа.

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер