Представяме Ви: Елена Трендафилова

Елена Трендафилова
Печат

ПРИКАЗКА ЗА ВЕЩИТЕ

Елена Трендафилова


Отначало вещите не съзнаваха силата си. Бяха благодарни на човека, че ги създаде и му помагаха. После усетиха желанието му да ги умножава и да ги прави различни. Първите вещи бяха помощни. Чувстваха се равностойни, защото с тях човекът създаваше други – за удобство и за красота. Това носеше радост на всички. Вещите имаха съвместимост помежду си, защото бяха свързани едни с други. Човекът все повече ги харесваше, влагаше въображение в тях и искаше като Пигмалион – да ги съживи. Те се чудеха на това, защото смятаха, че живеят, а когато видяха, че го надживяват, не разбираха голямото значение, което той –преходният, им отдаваше на тях – сътворимите. Мислеха, че е достатъчно да му служат, за да се чувства добре. Но човекът ставаше все по-недоволен и все по-ненаситен. Очите и суетата му нарастваха и жаждата му беше неутолима. Това смути вещите. Човекът вече не им се радваше, а се тормозеше за тях. Отношенията помежду им се разваляха и радостта беше помрачена. Човекът трупаше и се ограждаше с все повече вещи, караше се със себеподобните заради тях, водеше дела, убиваше. Вещите страдаха от новото си положение, ненавиждаха разцеплението и намразиха своя създател – беше въвел война между тях. В желанието си да има човекът вземаше едни вещи и унищожаваше други. Те се срамуваха заради него, осъзнаваха силата си, че са го заробили, но бяха безсилни да го променят.

 

ЗА ТРИЪГЪЛНИКА С ТРИ ТЪПИ ЪГЪЛА

Eлена Трендафилова


„Впрочем, за какъвто и да се представя човек,
той винаги играе себе си."
Монтен
Има хора, които, излезли от бедността и от малкия град, носят завинаги техния неизлечим отпечатък. Мъжът и жената бяха от тях, независимо, че работата и положението им ги осигуряваха. Обграждаха се със скъпи предмети – символ на престиж, но те ги обременяваха със значението си. Липсваше им небрежността на хората, привикнали с лукса така, че да не го забелязват, или вродения усет на другите, които, поставени и в обикновена обстановка, излъчваха спокойната увереност, че тя е, временно и случайно, неприсъщо за тях явление.
Разводът уголемяваше стойността на вещите и те запълваха въображението на мъжа и жената. Удобството, изразено в къща, кола, видео и сервизи, беше нарушено. Мъжът и жената измъкваха тайно един от друг вещите, брояха фактури, намираха им скривалище, дебнеха се и плюеха озлобени. Понякога жената засичаше мъжа и децибелите на скандала правеха съединение с наелектризираните му нерви. Той излизаше от напрежението, като се оплакваше на познати и непознати. Задъхваше се от злоба, че я беше довел от село, а тя, укрепила се вече, го пъдеше с неблагодарната арогантност на парвеню, възмущаваше се, че разводът поставяше мъжете на колене – в неизгодното положение да останат на улицата, търсеше изход, който се изразяваше в къща - сигурност, където цялото натрупване трябваше да започне отначало. Едно момиче му я показа. Мъжът примъкваше с бавно постоянство вещи след вещи и проклинаше жената, докарала го дотам. Къщата заприлича на скривалище. Момичето му съчувстваше и не разбираше порочната система в нарушаването на семейството. Жената грозно клеветеше мъжа си, той трепереше от безсилна ярост, а момичето слушаше безкрайните му оплаквания. Харесваше го и това оправдаваше търпението му. Поставяше се на негово място, разбираше тъжната перспектива да започнеш отново познатото движение на пътя – начална точка, придвижване, завои, стена, която се изпречва. Начало на изминат път – досада, придружена с жлъч и злоба.
Момичето и мъжът си съседстваха по стаи. Понякога се любеха разточително, но никога освободено. Грижите започваха със ставането и това разваляше илюзията, по-скоро всичко беше действителност. Мъжът наричаше жена си с обидни имена, момичето го прекъсваше. Беше убедено, че ако тя спре делото, той щеше да се примири и да забрави, че хората не се променят и остават неизменно едни и същи. Само формата ставаше друга – прозрачна и празна.
Жената даде примирие, мъжът го прие – беше без честолюбие и обичаше да го тъпчат. Дори се окопити и бързо забрави. Момичето не се изненада. Искаше да си представи събирането след обидния, омърсен до крайност период. Не разбираше как хората забравяха за миг мръсотията, натрупана по тях, и заживяваха без памет за случилото се. Разбираше само, че така беше по-лесно. Знаеше, че метаморфозата беше присъща на човека и в това нямаше нищо странно. Само че едни я приемаха, а други – не. Опитваше се да си представи опрощаването, привидното оживление, възвръщането на предметите и старанието на мъжа да угоди.
Мъжът, доволен от поредната милост на жена си, щеше да спи с нея и да заспи спокойно.
Жената щеше да обмисли поредния си ход.
Момичето щеше да напише какво се беше случило – една нелепа и позната история – за три тъпи ъгъла в един триъгълник, които от днес ставаха два.