Поезия - Людмила Билярска - бр. 37-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Къщата край морето 

 

И някак си изглежда избеляло –

градината, смокинята, зида...

Поръсено със пътна прах, забрава.

Един чаршаф провесен на тела.

 

Домът наполовината завършен.

Дали стопанинът е още жив?

Или от дъжд на вятър идва някой –

през летните и празничните дни?

 

Една жена провлача бавни стъпки

и сяда подкрепила гръб в зида.

Морето е на няколко минутки,

но много надалече е света...

 

Мирише на изкърпената мрежа 

(преметната от някой в някой ден),

на самота, линееща надежда,

 

пресъхнало пране и на бадем.

 

 

Там някъде...

 

Докато търся тема за темел,

над който да извайвам свойта песен,

там някъде денят е вече зрял,

а другаде – сънливо е унесен.

 

Докато търся, нейде във света

се ражда нов живот и път поема.

А другаде опрял в пръстта чело, 

вековен дъб последен дъх поема...

 

Докато търся кътче със небе,

което да е свод над мойте думи -

там някъде усмивка на дете,

 

долита в дом, където я празнуват!

Той чукаше със стъклени ръце

 

Очаквах го. 

В началото почука плахо по прозореца.

Усетих как се сля с тъгата в мен.

Забарабани със стъклени ръце чевръсто.

И молеше, и сипеше закани.

И търсеше лицето ми, 

обливайки стъклото във сияние.

Не трепнах. Не изтръгнах и въздишка.

Полека укроти гнева си.

Притихна, вслушвайки се в пулса ми.

Обгърна ме в шептежа си,

такъв, какъвто го очаквах.

 

Дъждът.

 

Видинската крепост

 

От крепостта се вижда и брега,

и Дунава, потеглила с влекача.

От крепостта се вижда и назад,

ако умееш с времето да крачиш.

Не оживяват сенки и следи,

защото те са повече от живи.

На сцената съм. После съм встрани.

Изкачвам стъпала. Пълзя в тунели.

Учудвам се на стръкчето живот,

поело светлина  в пукнатините -

под взора на замислен древен свод,

израснало в градежа на тъгите...

 Преди нощта

 

Ще спусне слънцето отвъд баира,

Тревите ще угасват без да трепкат.

Ще прозвъняват  в тихото щастливо,

щом вятърът любовно им зашепне.

 

Притеглени ятата от светлика,

по залеза ще пишат многоточия.

Небето в цветове ще се прелива.

Преди нощта... момент на непорочие.

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...