Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

четвъртък
декември 14
Home Седмицата Култура Стихове на Дейзи Патън

Стихове на Дейзи Патън

Е-мейл Печат ПДФ

daysiДейзи Патън/Дешка Михайлова Патън/ е родена на 9 декември 1955 в Стара Загора, с икономическо образование,пише поезия от ранно детство. Напуснала България през 1996,омъжена за ирландеца Антъни Патън, живее и твори поезия и рисува в стил "Футуризъм", създава собствена фитнес програма "UPROOTICS", която практикува и до сега в собствено студио в Йоханесбург, Южна Африка.
Взема участие в поетични конкурси, в които печели призови места,както и в националния конкурс за пътеписи "Неизвестната България", в който печели поощрителна награда за пътеписа си "На гости на кралица Мария"-2011 год.
Инициатор на групата „Приятели в поезията".
Участва като гост на "Кръстопът на изкуствата", Долна баня, София, където прави презентация на новото си творчество, наред с други автори.
Има преведени и публикувани стихове в Руски алманах за проза, поезия и публицистика "Нов Елисейски литератор".
Създател на страницата "Детско творчество и поезия за деца"-фб и своя лична страница "Поезия Дейзи Патън"-фб.

 

С ПРИЗНАТЕЛНОСТ
/на 3-ти Март/

Аленее в мартенския ден
небето над вековните гори,
въздиша тежко старият Балкан...
Историйо, отново разкажи

за Трети март, за тази дата славна,
за саможертвата на нашите деди
и нищо, че било е тъй отдавна,
във всяко българско сърце боли,

че държавата ни древна, свята
пропита с кръв на хиляди борци ,
не получи своята заслужена отплата
от свидните си синове и дъщери,

че в пътя нов, към светли бъднини,
окрадена, предадена и унизена,
все до стръмни, мъртви падини,
я водят шепа хора в таз вселена...

Прости ми откровенето в моя стих,
Родино, свидна и далечна,
в него, днес с признателност се поклоних
пред умрелите за теб, и паметта им вечна!

ВЪРВЯХ...
/с носталгична любов към родния ми град Стара Загора/

Вървях по улиците прави
на обичния ми, роден град,
между хората със стари нрави
и елита му помпозен, млад...

Вървях с товар от спомени,
със сълзи парещи в очите,
а като гъмжило от оси прогонени,
летяха мислите ми над липите...

И сякаш с чанта ученическа,
под лампа улична се спрях,
и сякаш с пръчица магическа,
докоснах минало... щастлива бях...

Лай се носеше отнякъде на куче,
просеше пред мен дете превито,
помислих си за мойто внуче,
как в този миг заспива сито

и като пробудена от сън,
усетих истинския свят,
реално-тъжното навън,
в тоз различен, вече град...

Вървях под лястовиче ято,
под слънцето на младостта ми,
в знойното, неповторимо лято
на болката и обичта ми...

Вървях по улиците прави
на обновения ми, роден град,
между хората със стари нрави
и елита му помпозен, млад...

 

ТУРИСТИЧЕСКИ СПОМЕН

Видях ги във едно селце,
видях ги първо, само в гръб,
но нещо трепна в моето сърце...
и настигнах в криволичещия път

старците-съпруга, и съпруг,
осемдесет, прехвърлили, и двама,
винаги така един до друг,
били в житейската си драма...

Поканиха във къщичката си – отсреща,
мен - жената непозната,
в тази първа, помежду ни среща
и на дома си, щом отвориха вратата

лъхна мирисът на прясна вар,
от белосани стени на малка стая,
и ме стрелнаха очи с небесен чар,
от портрета, който ме омая...

- Синът ни - каза бабата с усмивка-
отиде си без време, твърде млад-
и постели тя на масата покривка
за гозбата от хлебец, сиренце, домат...

- Хапни си чедо и тогава,
да ни кажеш ти коя си, що си,
някого издирваш ли тъдява,
какво насам те носи...?

Хапнах... и ми беше сладко,
а те щастливи бяха, че ги уважих...
Удивително напомни ми на татко,
слабо-чуващият дядо, щом го приближих,

и го попитах-тежко ли ви е сега,
когато по-различен е животът,
и на българина морната душа,
почти издъхва от хомотът?

-Трудно дъще, трудно се живее
в обърканите, нови времена,
когато брат за брата не милее
и пустее българската ни земя,

когато младите запрашват
в краища далечни по света,
че тук безпътица, и глад заплашват,
тях, и техните деца...

Въздъхна старецът дълбоко,
болката му стаята изпълни
и сякаш тежест... отвисоко,
върху съвестта ми, се нахвърли,

и готова бях да скрия
че съм една, и аз от тях,
една от многото, от тия,
които носят този грях-

избягали във чуждата земя,
да търсят щастието свое,
но откровението мое се изля,
и те разбраха ...как е, що е...

Със съчувственост на майка,
старицата горещо ме прегърна
и се зачуди, и завайка,
ще мога ли да се завърна,

че няма-каза тя с треперещ глас-
от бащина земя по-скъпо нещо,
и по багатства, и пари в захлас,
често свършва беглецът зловещо,

че смъртта е победима даже,
щом си в родната си къща,
а ако съдбата, лоша се окаже,
на добро, след време се обръща,

по земята на дедите си, щом ходиш
лечебна сила крие тя за теб,
по света,където и да бродиш,
не забравяй нейния завет:

баща и майка, родно място, свидно,
от Бог на нам са дадени,
и е грешно, и обидно
да бъдат изоставени...

Целунах й с признателност ръката
за мъдрите, изречени слова,
а тя, с усмивка на устата
и с блеснали очи от доброта,

неочаквано, и весело изрече
-от толкова далече си дошла,
че то си е късмет за нас човече,
разказвай ни за Африка сега!

Дълго им разказвах... слушаха ме двама,
нощта ме свари като свиден гост,
и в тяхната житейска драма,
за тях, към свят далечен, станах мост...

Старците до днес живеят в моето сърце,
и споменът ми туристически, незабравим
все ме връща в мъничкото, българско селце,
където тримата, по криволичещия път вървим...

 

ТАМ

Виждам в съня си двете зелени
и стройни тополи,
гордо извисени
в дядовите двори,

чувам, как рекичката шуми
зад оградата бодлива,
и душата ми не иска да заспи,
и тази нощ...тя ТАМ отива -

в селцето, сгушено в Балкана,
сред горски буки, и цветя,
ТАМ, където нивга не престана
да се ражда дивна красота...

И тази нощ... душата ми пътува
към обичния ми, роден край,
силно, непрестанно тя жадува
да се върне в този земен рай!

 

РАЗКОВНИЧЕТО

Дядо ми на нивата залюбил баба,
когато с вилата събирала сено,
като цвете хубава била и млада,...
хващал се до нея на мегданското хоро.

Тежките й плитки и очите черни
лудо завъртяли му главата,
и с роднини, на традицията верни,
той поискал й ръката...

Животът селски ги понесъл,
народила баба пет деца,
трудът им нищо не донесъл,
но имало за хлебец и чорба.

Свирил на кавал и песни пеел
дядо ми, макар от къра уморен,
за жена, и челяд мислил, и милеел,
в пот потъвал всеки божи ден...

Помня ги такива, двамата до края,
отишли си без "ах" и "ох" от този свят,
как силата на любовта си пазеха не зная,
но те, един без друг не можеха да спят,

с ръце треперещи, и с изкривени пръсти,
постилаха за двама стария креват,
и дядо ми, докато баба се прекръсти,
захъркваше, отпуснал на дюшека врат.

Толкоз трудности в живота си видели,
отгледали и до едно изучили петте деца,
в беднотията, те заедно успели
да запазят на съпружеството святостта.

Разказвам ли за тях, аз вечно плача,
а те отдавна във небето са звезди
и примерът им, бляскащ в здрача,
е светъл път за моите мечти-

да намеря в новия, различен век
разковничето... да обичам,
но той от ценности лишен, и лек,
в мислите, обратно кара ме да тичам,

съвременният му, модерен свят,
отхвърля днес съюза брачен,
на него, чувствата не се крепят,
за тях е вече неудачен...

 

В СЕЛСКИЯ ДВОР

Само трева в селския двор запустял,
изсъхнали са с времето цветята
и всичко там, което дядо е посял,
отдавна не дава грозде асмата...

Сякаш чувам на баба гласа,
станала рано, рано в зори,
опекла баница в голямата тава,
докато свидната й челяд спи,

и дядо си виждам на прага,
преди да тръгне с овцете,
как весел, калпака си слага,
и вика, разперил ръцете:

"Сполай ви за гостито, внуци,
тука да сте идната неделя, пак,
ще са готови новите суджуци"-
и засуква белия мустак.

А в долапа, наредени чакат вече
за нас, бутилки с мляко издоено
и второ пиле баба ни опече,
с краве масло облажено...

Беше време славно за родата,
бяхме гледани добре децата
от дядовци и баби по селата,
а сега пустее...там земята.

Често, в селския двор си поплаквам,
с потънала в спомени свидни душа
и да видя.... все очаквам,
на баба, и на дядо...
милите лица.

 

МОЖЕ БИ...

Старец непознат, пред малка къща,
сред буките зелени на Балканското селце,
в моите спомени детски, ме връща,...
докосва ме, сякаш с вълшебно перце

и ме превръща в момичето малко,
седнало в скута на дядо си мил,
и ми става тъжно, и толкова жалко
за стареца, мъка в очите стаил...

Можи би, не чака внуците си вече,
а може би, пази надежда една,
че те, макар да са толкоз далече,
ще се върнат от другия край на света

да го прегърнат със сетна прегръдка,
да му стоплят старото, болно сърце,
а той от виното, за тяхната сполука глътка,
доволен да отпие....и щастлив, тогава да умре...

 

ОТКРОВЕНИЕ

Късче небе за очите ми стига,
лъч светлина, къшейче хляб
и здрава, желязна верига
от добри приятели в лошия свят...

Другото всеки, някак го има -
съпруг, съпруга, деца и рода,
едничка майка любима,
и бащина, родна земя ...

Късче небе за очите ми стига
и къшейче хляб, да го поделя
с приятел, който духа ми повдига
със своята обич, и вярна ръка,

щом от думи зли съм ранена,
който ми връща пак радостта,
да се усещам силна, и несломена
от бури житейски, и мерзостта...

 

Ах , Животе

Защо навъсено ме гледаш?
Защо си тъй сърдит?
На враг ли твой
приличам?
Ах, Животе
не разбра ли,
колко те обичам!
За тебе с бури се сражавах
и всички до една ги победих,
на уроците, на укорите твои
посвещавах стих, след стих,
с нежни имена те назовавах...
Да бъда друга днес, не бих !
Сега какво?
Доверие ми нямаш?
Допускаш, че ще те предам,
че ме напускат силите?
Не се съмнявай в мен Животе!
Ти беше този, който ме кали
и с ударите дето ми нанесе,
силите ми удвои!

НЕ ТРЯБВА

Има болки, които не трябва
да виждат белия свят,
когато никога, никой не вярва
колко силно в сърцето болят...

Има недоносени чувства, родени
в храмове от светлина
и те от първия лъч, ослепени,
не трябва да растат в слепота.

Има надежди, бликащи с вяра
от извори чисти на топли очи,
неспирно, без никаква мяра,
и нищо не трябва да ги пресуши.

Има пеещи, крилати мечти,
полетели към свода небесен,
високо над неволи и облачни дни
и не трябва да стихва тяхната песен!

 

МИНАЛО...НЕПОВТОРИМО

Бяхме съседи добри,
услужвахме си с хляб и сол...
Сега:
заключени са ни душите,
заключени са ни вратите,
и когато някой склопи очи,
не намираме КЛЮЧА
за дума прощална... дори...

НЕ ИСКАМ

Съвети не искам
от богаташи -
имам ум,
нямам пари.

Съвети не искам
от Прометеевци -
имам кибрит,
нямам огнище.

 

ДОБРОЖЕЛАТЕЛ

Душата му е като джоб,
пълен с ръждиви пирони,
изгвърля ги,
къде ли не,
изчиства се от тях
и тайно се оглежда,
как някой ще се набоде...

ДАЛИ ?

В суматохата
на днескашното време,
изгубих себе си...
Как да се намеря?
Не се познавам добре...
Ако попитам вас
за същността ми,
дали
ще се позная, или не...?

 

ОТ НЕГО СЕ НУЖДАЕ ТОЗИ БОЛЕН СВЯТ

Едно сърце изпълнено с любов,
в гърдите на обичащ се побира,
изпълнено със слънчев благослов,
от манната лазурна на всемира.

С пулса си, кристално-чистото сърце
пръска светлина в тъмното ни време,
и мигът му дойде ли да спре,
мястото му, същото такова ще заеме,

че от него се нуждае този болен свят,
за да е жив в безкрайната вселена,
да стане по-красив, по-здрав,
с една земя от обич обновена.

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер