Поезия - Людмила Билярска - бр. 32-2017

Людмила Билярска
Печат

  

В една неделна вечер

 

Скучаещ вятър развъртя метла

по сънните неделно-бели улици. 

Във този час градът е опустял -

разпуска, преосмисля, дъвче, люби се.

Намигват синеоко със екран,

прозорци тук-таме в плътта на здрача.

Момиче късополо и момче,

с четириног любимец бързо крачат.

А прелезът очаква своя влак.

Той винаги навреме преминава.

Самотна бариера.

Пътен знак.

Една неделна вечер в град без гара.

Буря 

Следобедната суетня,

а миг превърна се в мълчание…

По нечий знак светът замря.

Просветна мълния в стенание…

 

Природата наостри слух…

Дърветa - листите подбелиха…

А вятърът със шепи прах,

опитваше да ги уцели…

 

Небето потрепери в страх

и тежки сълзи се отрониха…

Попиха в облаците прах…

Земята сякаш се отвори…

 

Разтърсващ стон. Парчета лед.

Денят се сви в небето горе…

Нощта провлече своя креп…

Тържествено ехти Бетовен..

На сина ми

 

И нека да ти кажа отсега:

с това сърце човешко и голямо

ще бъдеш често странник – неразбран.

И рицар без доспехи и без броня.

 

И често зарад него ще береш

онези плодове на вкус горчиви…

Понякога през тръни ще вървиш.

Не се плаши и само не унивай.

 

Ще гледаш отстрани на шумен пир,

във който сам принесъл си блюдата.

От твоята човечност ще отпиват.

Поклони не очаквай във отплата.

 

Понякога ще бъдеш уморен.

Горчилката отровно изтощава.

Не вдигай бяло знаме, като в плен.

Изправяй се и просто продължавай.

 

Раздавай с шепи свойта доброта.

Утеха подари на безутешни.

Земята е кълбо и затова -

със сигурност - доброто ще те срещне!

Трилистник в хола

 

Всяка сутрин е с мрежа в ръка –

две млека, топъл хляб и умора.

Асансьорът я качва сама.

А понякога с някой от входа.

 

Заковава на пети етаж.

Коридорче със пъстра пътека,

малка кухня с балкон към деня,

сиво-бял терикот и пердета.

 

Меки чехли с протрити пети

я отвеждат по губер към хола.

Стар трилистник и здравец в кашпи,

и прозорец със изглед към двора.

 

И е късно за скок в друг живот,

и мечтите – притегнати с възел...

Две млека във хладилния джоб.

И трилистник останал без възраст...

Пир…

 

А лешоядите се готвеха за пир.

Бе лунно. Бе потайно. Бе възбуждащо.

Очакваха я да приключи най-подир…

От дишаща  по принцип, се въздържаха.

 

Един изграчи: Ами, ако не…

Настана смут край гаснещата жертва.

Луната в светли шепи скри лице…

Острете клюнове! – озъби им се вожда.

 

Но, тя е жива. Още е с душа!-

изписка истерично лешоядка.

Изтракаха зловещо във нощта:

Я, гледай я, каква е адвокатка!

 

Провиси клюн младеещата плът.

След грака бе покълнало мълчание…

А, жертвата се молеше за смърт.

Бледнееше луната в отчаяние…

 

Към призори завихриха купон…

Разкъсваха със яките си човки…

Душата бе над тях. Видя оттам -

как късаха и сетната й клетка...

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...