Струва ли си, Бачо, тъй да се живее...!?

Снежана Желязкова
Печат

Отсега ти казвам: Струва си живота!

Цената му плащаш с късчета от душата! Може да се бориш и с думи и постъпки. Веря ти се, побратиме!?
Лято 2016-то е. Годините летят, летят. Забравят се хора, спомени, събития... но тебе ще те помня до края на дните си. И подклаждам , приятелю далечен, връзката ни.
Ех, Бачо(така си ти казвам), голем си! С теб израснах и сега старея. От един край сме! Един въздух сме дишали, едни гори сме гледали, едни песни пеем... Препрочитам думите ти, мислено споря и си се оплаквам. Често си казвам: „Добре е да напоиш жаден човек, но по-добре е да го заведеш до извора, та да пие колкото си иска..." Гледам портрета ти и мислено ти говоря. Даскале, не мисли, че сега ми е леко!
Твоята истина е и моя!
Твоята борба споделям!
Твоята надежда и аз на нея се надявам!


Борба! И моят живот е борба! С други средства, в друго време, при други обстоятелства...
Всяко време е време за намиране на решения. Умът е узрял, сърцето бие силно, душата й е тясно...И ако думите можеха да оправдават постъпките... Освен теб, щях да разбера и себе си!
Нашето време ли?
Свободни сме! Но свободата е на „върха на копието". За нея воюваме ден след ден. Умните и интелигентните са в завера за един по-добър и смислен свят. Но да ти кажа, доброто ми се струва химера, когато е за човечеството. Общностите, родовете, семействата предават ценности - значими и стойностни. И днес парата царува и дори малките знаят цената, но не и стойността на човешките достижения... Едни беди се сменят с други. Една неправда си отива, замествана от друга. Едно бедствие преборваме, иде друго. Една болест побеждаваме, друга ни застига. Не сме по-големи от Природата, нито от Бог... Смъртни сме и сме за малко на гости тук. Кой разбрал, разбрал!
А децата ни различни и дарени от Бог... Твоите те слушаха като Бог, кланяха ти се като на Месия, вярваха ти... Сега младите имат позиция, имат свой свят, който с годините все по-трудно разбирам.
Искаш да видиш как сме ли?
Имаме си България! Хубава е! Но хората, българите, не им стига това... Искат още и още... Тръгнаха по света, но не само да видят, не само да се учат, останаха и да живеят. Недоволни си тръгнаха! Дават труда и умението си в други държави. Тръгнаха си обидени, унижени, изплашени. Всеки взе своята истина и я отнесе. Децата им цъфтят в чужди градинки. Не можем да ги виним, че родината им е чужда.
Аз ли?
Е, засега успях да отстоя на тази стихия. Удържах и децата и внуците си. Поне засега...
Злоба, много злоба, Даскале! У нас пълним въздуха си със завист, агресия, арогантност... та всяко добро е малка песен и я заглушават. Уж, почитаме будителите, героите, достойните, а намираме и как да „захапим" старите писания и да извадим нова истина...
А как ми се пее, лудува! Беше време, когато празникът бе празник, делника - делник. Сега, ни празникът ни такъв, ни делника ни. И какво, че читалищата доживяха до сегашните дни? Не е весело и в тях. Просто си пазят българщината за по-добри дни!
Бачо, и за селата не ми се говори! Умират китните ни пълни с хора и животни села - с къщите, обърнати към слънцето и с китните градинки. Сега селата в Балкана, дето раждаха хора са празни и изчезват. А селата в полето - онези с тиквите – буренясват и пазят тайни за мародери, нападащи безпомощни старци, за западнали църкви , за изоставени ниви. Времето сякаш е спряло и безмилостно ги посипва с прах...
Само спомени има в мен и много мъка от безизходица! Няма хора, хора няма! Та на кого да се сърдиш? „Цар далеко, Бог високо..." Кой да ти мисли, какво оставя след себе си за Родината, за идните... Родолюбива следа...?
И все си казвам: Много се оплакваме! Много се щадим и аз, и другите! Нима на теб ти е било леко? Да учителстваш за дребни грошове... Глава на голямо домочадие да бъдеш...За народното дело да се бориш... Разглезихме се!!!
Бачо! Родея се с твоята смелост! Скланям глава пред дните ти, сбрани в 41 години живот! И не, че не искам да се боря... но не виждам с кого. И не, че не искам да служа...няма за кого. Искам, но не мога! Силно обичам, мърморя на ум, сключвам вежди, ядосвам се ... но мълча... Кой съм аз, че да съдя? Но си мисля, че наследниците на тези, които се отказаха от твоята борба, сега са сред първенците.
Беше време да умреш за България...
А сега е време да се бориш да живееш в нея!

 

 

Снежана Иванова Желязкова