Поезия - Людмила Билярска - бр. 31-2017

Людмила Билярска
Печат

  

В тайната си стая...

 

Помоли се в тайната си стая.

В нея ще те види най-добре...

Не е нужно да тръбиш защо е

свито в грижа бедното сърце.

 

Който трябва в нея ще те чуе.

Длани във молитва там сбери.

Ако искаш въздух да нахлуе -

пред тълпата не коленичи.

 

Поплачи си в тайната си стая.

Болката си в нея побери.

Няма смисъл да тръбиш да знаят

тук и там, че страшно ти горчи.

 

Всеки мъкне тежина Отгоре.

Някой примирено, друг със стон.

Кой тогава щедро ще приеме 

с твоето тегло да мъкне тон?...

За стойностните неща и припевите

 

Не е важно точно как ще поставиш иконата,

а е важно, че в теб се намира.

Не е важно и дали коленичил се молиш,

а дали от сърцето извира.

 

Не е важно колко броя приятели имаш,

а е важно дали устояват

на пустинните преходи, върлите зими...

Кой до теб след това е останал?

 

Не е важно дали ти припяват: Обичам те,

по е важно дали те обичат.

Много фалш има в него щом по ноти изтича.

Най-накрая провисва безлично.

Ранимата й същност...

 

Ако във музиката има и мажор,

в поезията стъпките са тихи.

И както тихо качва труден склон,

и върховете в тишина постига...

 

В картините контрастите са стил.

В поезията преходът е плавен.

Натъфриш ли я с обици и грим,

изгубва си и същността тогава.

 

Не й намятай делничен халат,

от него мигновено става сива.

Понякога лети. И знае как.

Пришиеш ли й сам криле - загива...

Дали?

 

Как точно сме Сега и Тук? – 

опитват се да разгадаят.

Защо ни покосява смърт? 

Кой я желае? И кои сме ние?

 

А има ли над нас живот?

По-съвършени ли се смятат?

Безброй въпроси се роят.

Ще оцелее ли Земята?

 

Не сме ли като мравчен свят

пред погледа на великани?...

Дано, дано да не решат,

че не е нужно да останем!...

 

Във битовизми и сплетни 

се лутаме, дори не мислим,

че някой само да реши...

като мравуняк ще ни пръсне...

Усмивката

 

Усмивката разцъфна като слънце

иззад тила на смръщения ден...

На всичкото – валеше до продънване.

На всичкото – тъга пропъпли в мен.

 

Кой предполага слънце в тази киша

и под небе провиснало от гняв?

Но тя се появи. Изгря. Задиша.

Докосна с най-високия карат!

 

Изпрати я човек. Не го познавам.

Тъгата се изниза. Отлетя.

И колко малко трябва, за да кажеш:

О, Боже, колко е красив света!

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...