Поезия - Людмила Билярска - бр. 30-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Пред жътва

 

Пред него, хей, златеят се нивята.

И нямат свършек – погледът се губи.

Сълзи на радост... мъжки сълзи капят,

като за първа рожба – първо мъжко чедо.

Попива с потъмнели груби пръсти

пролазилата влага по лицето.

А класовете пълни се полюшват.

Със длан ги гали. После ги загребва.

Поднася към лика си, с дъх ги милва.

Опитва ги - сладнеят по небцето.

Прекръства се. Отправя взор умилно,

към Бог – да пази хляба на децата.

В небето птиче тъничко запява.

И щърк тъдява радостно потраква.

Щастлив е, Боже. Друго и не трябва.

Уж, мъж скала, а в блага радост тръпне.

Децата – нашето щастие!

 

Нашата уличка тъне във щастие.

Трябва май името да й сменят.

Да е такова, което да пасне 

на красотата на детския смях.

 

Тичат краченцата – гонят се,срещат се.

Малки, пораснали – все слънчица!

Няма по-мило и хубаво нещо

от гласове на щастливи деца!

Един морски следобед

 

Картините са сместени на пейка:

Море. Скали. И пак море. И лято.

Художникът довършва нещо седнал.

Напълно е отсъстващ от тълпата.

 

Тълпата ли? О, тя е оредяла.

В момента дъвче някаква закуска.

Съвсем не е предишното стъргало.

И жегата започна да отпуска.

 

А чайките приличат на хвърчила.

Във ниското крещят с привична дързост.

Следобедът провлача крак лениво

Септември е. И закъде да бърза?

 

Фамилната гостилница отваря,

надявайки се някой да поседне.

Под масата във беличко застлана,

две котета блажено си подремват.

 

Поглеждам във рисунката дискретно:

следобедът в приятният му градус,

небето с чайки - сякаш дрипи в бяло

и моето усещане за радост...

 

Закономерно

 

Какво отдаде? Ясно е, че взе.

Животът е живот – във равновесие.

Натрупваш. 

Става връх. 

Върхът расте.

И в някой миг – лавина го отнася...

Раздавай щедро с точица любов.

Такъв подарък отдалеч се вижда.

Към своя дар вплети и благослов.

Така дадеш ли – получаваш трижди...

С теб през хилядолетията

 

Пазарът е жужащ и гласовит -

сергии,  хора - шеметът не стихва.

Така е все додето свечери.

За кратко - мир и пак порой се сипва.

 

Опитвам да те следвам - но едва.

Безмилостно тълпата ме понася.

Тревожно спираш, търсиш ме така,

както дете изгубено се търси.

 

А роклята от тъничко платно

по мене лепне - жегата извира.

Денят е тежък, прашен, но какво -

нали сме двама с теб, това ми стига!

 

И ето ни в зефира на нощта.

Покоят ни полюшва в сини пазви.

Ръката ми е в твоята ръка,

а пулсът ти забързано ми казва...

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...