Поезия - Людмила Билярска - бр. 29-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Мажорно настроение

 

Такъв разкош на лятното зелено,

че пълни сетивата ми със празник!

Дърветата разрошили перчеми,

в тревата елегантно са нагазили...

 

Небето като млечен пухкав крем -

направо пиршество. И то охолно!

Невидимият свят в тревите сврян -

просвирва, прожужава  - все мажорно.

 

И вдишвам слънце. Вдишвам свобода!

Откъсвам се от Земните проблеми.

Издигам  се прашинка над света –

високо и от щастие замряла..

Тържество 

 

Когато 

последната птица подвие крилцата.

И слънцето сгъне последното свое писмо,

готови за подвиг настройват цигулки в тревите,

безбройни щурци и изпълват нощта с Тържество..

Възторгът от птичите звуци небето поема,

и кротко го влива в безмълвното свое море.

Свирците тогава от мрака запридат коприна.

Упойващ, покоят търкулва кълбо след кълбо…

 

Тогава, 

тогава моментът за жътва узрява…

Напълвай хамбарите в свойта душа до зори -

със звуци, с безмълвие, с плисък на щурчова врява.

А после на прага в щастлива умора седни.

Пътят...

 

Ти си толкова силен и можещ,

че сам не съзнаваш това.

Твоят път е дори в невъзможното...

(Тази думичка сам изкова.)

Твоят страх я оформя и пази.

Зачеркни я! Лиши я от ход.

Лимитира те, спъва те даже.

Престани да й вдъхваш живот!

Ще постигнеш брега на безсмъртие.

Много кратък е пътят до там.

Няма болки и болести, всъщност...

Забрави свойта тъмна страна!

Как да стане?  - невярващо питаш.

Ще подскажа за точния код:

В свойто Светло начало върни се! -

Всеобхватна, Безусловна Любов...

 

 

Аз и дъжда 

Обичам да скитам сама със дъжда, 

когато светът е притичал -

под стряха, чадър 

или просто така –

през мокър прозорец наднича.

Тогава съм волна и припвам без страх,

разтворила пръстчета в полет…

Светът се спотайва, а ние с дъжда

си знаем и без да говорим...

Разперва над мен шумолящ целофан.

По него се стича небето.

Оголва се тъжно-опушен таван -

опразнен и леко преметен…

 

Признавам - понякога аз се гневя:

Намокри ми, виж, панталона!

Обичам го дяволски даже така.

Задава се пак. Ще отворя...

Буря 

Следобедната суетня,

за миг превърна се в мълчание…

По нечий знак светът замря.

Просветна мълния в стенание…

 

Природата наостри слух…

Дърветa - листите подбелиха…

А вятърът със шепи прах,

опитваше да ги уцели…

 

Небето потрепери в страх

и тежки сълзи се отрониха…

Попиха в облаците прах…

Земята сякаш се отвори…

 

Разтърсващ стон. Парчета лед.

Денят се сви в небето горе…

Нощта провлече своя креп.

Тържествено ехти Бетовен.

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...