МИСЛИ БЕЗРЕДНИ, МИСЛИ БЕЗВРЕДНИ

Елена Трендафилова
Печат

trendafilovaОткъс от новата книга на Елена Трендафилова "Цигулка с тяло на жена"

*
Нетърпелива съм към дългите текстове, обичам краткостта като символ на нашето нетърпение.
*
Какво означава Времето – повтаряща се безкрайност...
*
Ако трябва да определим всичко с една дума – това е Бог!
*
Искам да съм като Шехерезада – с приказки да избягам от Ада.
*
Може да се каже, че алкохолното опиянение трябва да е кратко като афоризъм, а любовното – дълго и подробно като роман.
*
*
Успехът е да помогнеш на късмета да те сполети...
*
Всички сме актьори в житейското поприще, но не с всеки можем да си партнираме. С едни искаме, с други – не, но някак си все сме в играта. Трябва да я направим красива.
*
Спомени лихи, на терасата тиха...
*
Когато тишината избухне,
мълчанието на нещата ще рухне.
*
Тъгата идва след разочарованието, а след него – равносметката.
*
Пораснахме бавно, а остаряхме светкавично бързо – следва безвремието.
*
Колко е хубаво първо да живееш под нечие крило, докато сам станеш крило за някого...
Това означава да опознаеш топлината на гнездото...
*
Дълбокото или високото, кое е по-голяма бездна?
*
Забелязала съм, че когато имаш избор – най-трудно можеш да си избереш...
*
Щом се надяваш, значи все пак се съпротивляваш...
*
Светът се напълни с едноклетъчни мозъчни тръстове. Всички останали са застрашени.
*
В живота най-ярко се забелязва присъствието на липсващите.
*
С годините човек има повече спомени и по-малко мечти. Миналото изпреварва бъдещето.
*
Високата литература е съставена от дълбоки мисли.
*
На черната лястовица косите й побеляха и се превърна в бяла лястовица.
*
Животът винаги може да те изненада с нещо, което считаш за невъзвратимо.
*
Времето е един голям непукист, вечно и безкрайно...далечно...
*
Сред горещите пясъци на пустинята и блясъка на слънцето, морето – техният естествен съюзник е само мираж.
*
Красотата на думите в една мисъл може да извини безсмислието й.
*
По едно време в къщи шиех каренца. Случи се така, че моя близка ми поиска зелен конец – около педя не й достигало да довърши нейното ръкоделие. Продължих да шия моето. Накрая зеленият конец не ми достигна точно толкова, колкото й дадох. Каква ирония се получава понякога – да даваш, а после да бъдеш търсещ.
*
Днес посрещам утрото и виждам обичайната гледка през прозореца като нова – един непоклатим, нетрепващ пейзаж, застинал като в рамка – морето и докосващ се до него облак с розова ивица, която го разполовява, но няма да вали. Пия си кафето на терасата и съзнавам колко е хубаво да започваш деня си така. Всъщност какво е човекът, ако не един постоянен зрител на природата, на града, на себе си... Съзерцанието е една от ония радости, които могат да се нарекат покой. Точно това изпитвам сега. Чувствам се харизматично. В миг като този, мога да кажа – Обичам ви, хора, усмихвайте се и посрещайте изгрева! Той е началото, красотата и надеждата, които ни праща Бог.
*
Навън е топъл летен ден, но веднага бих го разпознала, че е септемврийски...Има тъга, има носталгия, има усещане за есен. Това сe усеща с нюансите на тъгата и на жълтото. Лятното жълто е в пшеничените снопи, в слънцето и слънчогледите, в пясъчните дюни, а есенното – в падащите сухи листа, кехлибарените гроздове и дюлите. Полека дърветата ще оголеят, птиците ще замрежат небето като в песен, дъждовете ще се излеят, бавно ще се затворим зад прозорците.
*
Времето е, което променя хората и оставя своите неизбежни следи върху тях. Това не е откритие или някаква нова мисъл. Помислих си го при едно завръщане в къщи през студентските си години, когато видях, че майка ми си е сложила очила. Наум си казах, че е остаряла, а всъщност е била само на 45 години.
Но много по-силно си го помислих при разглеждането на една книга- албум на Елисавета Багряна. На първата снимка се виждаше една прекрасна, красива дама и всяка следваща фотография показваше промяната, докато се достигна до жена с лице на браздички. Просто беше проследено какво е направило времето с Вечната и святата. Непоколебимо и непобедимо, то никога не е наш физически съюзник...
Но ако трябва духовно да те промени – то те изчаква, прави достатъчно дълга пауза – безвремие, за да направиш стъпката към своето извисяване. Това е неговата корекция на кармата. Мисля, че всеки е преживял своите паузи...
*
Листата са дланите на дърветата – със своите линии, нишки и малки капилярчета, трептят на дървесната снага – ту зелени, ту жълти, ту кафяви и оранжеви. Дърветата са като хората – със здрави корени и цветни корони, но са дълговечни със скритите в хралупите спомени...
*
Обичам шума на планината – разговора между камъка и тревата, скалата и небесата.
Това е Пирин – могъщо ехо, голи скали, еделвайси, диви рогати кози – по мъжки красив. Рила е женствената и прозрачно-езерна, със сини очи, а Родопите – с дървета зеленокоси, треви и билки, прорязани борове – събирачи на клей, пружиниращи стъпки по пътеки от иглички...Колко ми липсва това планинско трио, със своите звуци без диригент, картини без художник и поезия без поет...
*
Душата вървяла по пътя на Спомена. Минавала по светли и тъмни страни. Лъкатушела. Всичко било като книжна гирлянда – ту тъжно, ту весело , карнавално. Минало – отминало. Паметта помнела именно него...
В този кошер от страсти, човекът виждал себе си през годините. Нима били толкова много? Вселената била пълна със съдби. Запечатвала всичко в един голям тайник. Когато дойдел мигът, всеки се разтварял в нея като захарче в кока- кола. Имало Съд, който задавал въпроси. Човекът не искал да дава отчет и да се оправдава. Бил разбунтуван, а трябвало да бъде смирен.
Бил наказан и затова всичко започвало отначало. Докато станЕл съвършен...