Поезия - Людмила Билярска - бр. 26-2017

Людмила Билярска
Печат

  

При чешмата 

Два чучура пият на утро звъна,

щастливо със слънце се плискат.

А после се вливат в гласа на нощта:

припяват и с вятъра в листите.

 

Два чучура мокрят момински чела

и менците пълнят бъбриво.

Преливат, бълбукат и канят – ела!

Отпий от водата ми жива.

 

Планинският шепот извира през тях.

Струи самодивска въздишка.

Два чучура сбрани в красива съдба

да пълнят утрата с молитва.

Спектакълът си струва 

 

Шегувайте се с сивите си дни -

оглеждат се във криво огледало.

От белите и черните бои

се стича само образна измама.

 

И нежно ще разсъмне утре пак.

След слънцето, сънят ни ще доплува.

Не е ли чудо танцът: светло-мрак?

Повярвайте - спектакълът си струва!

 

Икебана сред степта

 

Не е случайна тази красота -

премерена и стилно съчетана.

Лилавите са дъхави кълба,

а белите - снежинки разпиляни.

Жълтеят се кокетно между тях ,

разрошените, с тъмните очички.

В средата - най-високите стъбла.

Помежду тях - тревички и тревички.

Спектакълът излъчва аромат.

Хвъркати, пеперуди и светулки,

довършват икебана сред степта.

Възхвална ода свирят сто цигулки!

 

 

Човек на пътя...

 

Той събираше клечки, боклуци.

И напредваше бавно по пътя.

Беше мургав и тежко пристъпваше.

Бе човекът нает за боклука.

 

През стъклата го гледаха втренчено.

От комфорта на Хонди и Фордове.

Някой може би дъвчеше сандвичи.

Друг премисляше салда и фондове.

 

Той събираше съвестно в пликчето.

Всяка книжка, огризка и прочее…

Някой може би включваше дискове.

Той придърпа на ризата копчето.

 

Уморен, сгъна крак край канавката.

И извади увита закуска.

Ягуар се надбягваше с вятъра.

Май, случайно отгоре запръска?...

Разходка по брега 

 

Във сянката на съботния ден

дърветата обличат се с мълчание.

А въздуха с прашец е посребрен.

Поемам го в измъчено дихание.

Тогава елегантен джентълмен

показа се усмихнато от ъгъла.

Небето се изчисти и над мен

политнаха във ято бели гълъби..

Попитах се: Защо, защо тъжа,

когато слънцето не се е скривало?…

Потеглих ведро по брега,

а той потъна пак зад ъгъла.

Погледнах на света с очи,

като дете след плач за обич.

Изсъхнаха сълзите. Не личи,

че е пълзяла в тях тревога.

Загледах се в блестящата вода…

Помислих - колко малко трябва…

Когато някъде, наистина, боли

Да се усмихнеш само.

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...