Поезия - Людмила Билярска - бр. 24-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Пасторален покой

 

Обади се и първото щурче –

пресипнало прискърца от тревите.

Притуриха в кюмбенцето дръвце,

та гозбата по-бързичко да кипне.

 

Раздигаха от старата софра -

трохите до една събраха с длани.

Подхванаха децата веселба,

та виковете стигнаха тавана.

 

А газеникът кротко залиня.

Подхрани го стопанката във здрача.

Ошетала и тя прeви нога

и плетката в ръцете й заскача.

 

Котачето примърка и се сви.

Доволничко запреде до миндера.

Гласчетата на няколко щурци

из тъмното се плъзнаха в безмера.

 

При залез

 

Избликната кръв се заизлива

в небесното око на океана.

Размесиха се розово и сиво - 

и склерата приличаше на рана.

 

Едрееше сред шепота небесен.

На запад се разтвори цвят и болка.

Отпусна се за миг... и се разнесе.

Докосна ме покой дошъл отгоре.

Катапултно към нищото...

 

Освен, че го задръстваме с боклук,

товарим го и с тежките си мисли.

Не го щадим, не го щадим света.

А той ни е домът. И е единствен.

Във някой миг съвсем ще натежи.

Във някой ден съвсем ще го изпълним.

Тогава няма кой да ни спаси –

сами ще се изхвърлим катапултно.

Към нищото. 

За миг или за два.

И не поединично, а компактно.

Напреднали сме в толкова звена.

В едно обаче всички сме еднакви.

Омразата отглеждаме. 

И да –

от тук потеглят всички производни.

Щом нея сеем с тази вещина,

да жънем бури, кой ни е виновен?

 

 

 Някой ни подсказва...

 

Те съществуват. 

Някой ни подсказва.

От плът, навярно, някъде сред нас.

Над езерото клоните се свеждат.

В един полуизсъхнал разпознах:

глава с рога, опашката извита

и хищен бяг – нагоре и напред.

Не беше даже никак дяволито,

Самият дявол бе изобразен.

Разтърсваше ме фактът, че ги има.

Не са на думи. И не са ескиз.

Заглеждайте се. Те вървят по друмите,

където ангелите ни докосват с бриз.

Селцето

 

Закриха го. Като ненужен склад.

Зачеркнаха над три дузини къщи.

И името изтриха, за капак.

Селцето наброява трима души.

 

А къщиците чезнат без народ.

Едни такива – тъжни и смалени.

Какво като просвирва денем влак,

щом няма кой живота да подеме.

 

Табелите свалиха. Бяха две.

В началото на селото. И в края.

На колчетата птиче току спре,

и бързо се изгубва из безкрая... 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...