МАГЬОСНИЦАТА - разказ

Денка Илиева
Печат

denka-ilievaВсички, които идваха на брега за риба, бяха я виждали. Тя се показваше между дърветата – висока, с дълга права коса, която падаше на раменете й. Не говореше с никого, мълчаливо слизаше по камъните и стоеше дълго време на едно място върху брега, вторачила поглед във водата.

Хората знаеха, че е дъщеря на каменаря – този, който правеше паметници и обелиски. Там, където реката потъваше в самото ждрело, се намираше навесът му. Наоколо имаше купища от камъни, неодялани парчета гранит; покрай стените стояха опрени готови или недовършени паметници... Каменарят - едър, широкоплещест, побелял от праха - по цял ден удряше с чука. Шумът от работата му потъваше в набъбналите води на реката и не пречеше на рибарите: всеки, който беше дошъл на брега и имаше търпение, можеше да напълни кошчето си...
Името й беше Райка. Често рибарите чуваха гласа на каменаря, който викаше отсечено:
Райке, Райке...
Някои казваха, че е магьосница. И в селото така разправяха... Тя непрекъснато събираше камъчета от земята – слагаше ги в престилката си, после ги нареждаше в кръг и заставаше по средата, с вдигнато към слънцето лице... Береше треви по поляните и ги носеше към навеса – цели купчини се виждаха да вехнат на сянката. Ходеше облечена с една и съща избеляла рокля, косата й беше със същият избелял цвят...
Селото се намираше на километър от реката. Каменарят имаше там къща. Жена му бе починала млада - лекарите казаха, че е от превиване на червата. Свил я коремът, и докато дойде линейката от града... Райка така я видя – просната на леглото. И нещо стана сякаш с момичето. Страхуваше се от всичко, нощем не можеше да спи... Баща й я води по лекари, даваше й да пие сиропи, хапчета. И по знахари, и баячки я води – всички казваха, че ще се оправи. Като израсне, ще забрави преживяното и страховете си. Но времето минаваше, а Райка си оставаше все така - затворена, мълчалива. Не излизаше с приятелките си на разходка, не ходеше да танцува. Стоеше в стаята и гледаше през прозореца към гората.
Като разбра, че няма накъде, баща я взе при себе, където работеше. Хем да я наглежда, хем тя да му помага това-онова. Често, като се загубеше от погледа му, с тревожен глас я зовеше. Тя го чуваше, ако беше наблизо, и се завърташе край колибата. Започваше мълчаливо да разтребва наоколо; вземаше съдините и отиваше на реката да ги измие или слагаше котлето на веригата и се захващаше да стъква огъня.
Случваше се понякога тя да е по-далече в гората и баща й ходеше да я търси. Страх го беше да не се загуби в гъстото или да падне от някое високо място - толкова пропасти и скали имаше наоколо. В гората нямаше кой да я нападне, рядко минаваха хора насам, но диви свине от време на време се появяваха. Горският му беше приятел – поръчал му бе, ако я срещне някъде по-далече, да я върне. Забранил й беше също да се отдалечава и да не отива по реката надолу.
- Ще се удавиш, не знаеш какво е нататък – съветваше я той.
Райка обикновено береше къпини и диви плодове в гората – киселици, круши... Охлюви намираше понякога. А веднъж донесе едно сърне, намерила го беше в храстите - заплетено сред гъсталака.
За какво ти е? – скара се баща й – Майка му нали ще го търси?
Тя го сложи пред колибата, накъса мека тревичка да му постели.
- Сега ще ми изкараш беля да му търся мляко – продължаваше да мърмори баща й, - нали го видиш, нищо не може да яде.
И взе старият една стомна, и тръгна към кошарите надолу. Върна се след малко, отряза едно сухо стъбло от бълдаран и започна да налива в устата на сърнето мляко. Райка се въртеше радостно наоколо. Намери след това в една кошница прежда и направи на сърнето герданче. Накъса цветя и му изплете венче...
Като заякне, ще го пуснем в гората – казваше баща й.
Тя гледаше тъжно към сърнето и го галеше по козината, целуваше муцуната му.
Сърнето порасна, започна да хрупа листа. Райка продължаваше да се грижи за него. Но намираше и време да се разхожда в гората; правеше своите кръгове от камъчета и стоеше в тях, загледана към небето...
Един ден тя изчезна. От сутринта още я нямаше. Баща й мислеше, че е наблизо и всеки момент очакваше да чуе стъпките й или да я види да се задава по пътеката, натоварена с клонки и цъфнали треви. Но наближаваше обед, а тя все не се показваше. Пепелта в огнището беше студена, котлето стоеше празно. Старият започна да се ядосва. Нетърпеливо поглеждаше към пътеката. Канеше се, дъщеря му като се върне, сериозно да й се скара и да я предупреди повече да не изчезва.
А Райка все я нямаше. Обед дойде и мина, слънцето започна да клони към залез, сенките на храстите наоколо се удължиха. Каменарят продължаваше работата си – имаше да довършва един паметник, – но не му спореше, ръцете му се мотаеха. Все се надяваше, че Райка ще се върне. Къде може да е отишла, най - много да се е запиляла из къпинаците? Оглеждаше се и дали горският няма да мине – ако е бил целия ден в гората, не е възможно да не е срещнал Райка.
Но нито горският, нито Райка се показваха. Старият започна сериозно да се безпокои. По едно време остави сечивата настрани, отвърза престилката си и тръгна. Чудеше се коя посока да хване. Насочи се към реката - все покрай брега се движеше. В ниското се простираха окосени ливади, по-нататък тъмнееше гората... Каменарят продължаваше да се оглежда, на няколко пъти извика „Райке, Райке-е", но само ехото се обади. Ниско над главата му прелетя птица, един заек се стрелна в тревата, после нещо зашумоля в храстите наблизо. Човекът си помисли – дали не са се появили диви свине пак? А може и вълци да бродеха в гората... Повървя доста, шмугваше се между дърветата и все се оглеждаше.
Стана почти тъмно. Възрастният човек само дето не се разплака. Къде можеше да бъде това момиче? Стана му грозно, нямаше кого да срещне в гората и да го попита. Откакто бяха забранили да секат гората, никой не минаваше от тука. Колите на курортистите се движеха в оня край, където бяха хижите. Но Райка към хижите не ходеше, ако е срещнала някой в гората, то е бил горския.
Но и горският не знаеше нищо за нея. Намина надвечер при каменаря – той се бе върнал при навеса и стоеше до угасналото огнище, – опря пушката до краката си и също започна да се тревожи.
- В залесеното я няма – рече горският, - оттам идвам. До Голямата могила да се е качила? Но е стръмно. Или от другата страна...
Горският познаваше гората като пръстите на ръцете си. Нямаше място да не е обходил. Твърдеше, че със стиснати очи може да познае всяко дърво какво е, само като пипне кората му. И всяка пътечка знае накъде води, в коя долчинка какво има...
- Ще се намери момичето, няма къде да е отишло – успокои той бащата, - най - много да се е заблудило в гъстото. Може да поплаче малко, но като съмне, ще го намерим.
Постоя, повъртя с е под навеса. Бащата не преставаше да се тревожи. Ръцете му трепереха и все не го свърташе на едно място.
- Утре, утре, а до утре какво ще стане? – говореше си той.
- Нищо няма да стане - отвръщаше му горският, - сега гората не е опасна. Ти вълк видял ли си? И мечки няма. Друго какво? Заспала ще е Райка някъде – допълваше той, - сигурно се е уморила да върви и е заспала.
Горският доста време постоя, после си тръгна към село.
- Ти не се тревожи – рече на тръгване, - аз на разсъмване съм тука. Сега и в тъмното да ходим, полза няма. Но да знаеш, момичето ще се намери.
Каменарят до сутринта не можа да мигне. Влизаше в колибата, пак излизаше, после тръгваше надолу по брега. И все зовеше с висок глас момичето. Поглеждаше към звездите и му се струваше, че единствено в целия свят той само, и те будуват. Да можеха те, звездите, да му отговорят къде се намира дъщеря му!
Така броди под звездите цяла нощ. И все се молеше, ако има сила някаква, да помогне момичето да се върне.
Сутринта рано Райка си дойде. Пристигна цялата омокрена от росата. Лицето й беше едно такова, щастливо – унесено...
Баща й, хем радостен, хем ядосан, се нахвърли срещу нея:
Къде скиташ? Цяла нощ те чакам.
Райка нищо не отвърна. Сви се, седна на тревата. Лицето й беше все такова.
-Рекох си зверове ли те нападнаха. Или се подхлъзна някъде... – продължаваше баща й да се кара.
- Сърните как стават майки? – попита тя съвсем неочаквано.
- Сърните ли? Какво те интересуват сърните? – сопна се отново баща й.
Но момичето не продума нищо повече. Изправи се, стъпи на близкия камък и се протегна към слънцето.
Нещо сякаш го побутна стария човек. Остави той Райка до навеса и се насочи към гората. Вървя, вървя все в една посока – оттам, откъдето беше дошло момичето. Провираше се между дърветата, прекосяваше полянки с гъсти треви. Най-накрая се показа една по-голяма поляна. Кръгла, завардена от всички страни с гора. Сред поляната имаше палатка. До палатката стоеше мъж. Какъв ти мъж – хлапак някакъв. Необръснат, косата му – рошава... На фланелката му отпред, върху гърдите - изрисуван тигър...
Старият се спря. Дълго време се гледаха двамата с младежа. Нито единият продумваше нещо, нито другият. Накрая възрастният човек си тръгна. Обърна се, направи крачка към пътеката и гърбът му изчезна между листаците.
След това каменарят се попита кой месец е сега. Както бързаше по пътеката, и изведнъж се попита. Лято беше още, но хич нямаше да се усети кога ще застудее. А къщата в село трябваше да се постегне. Покривът на едно място течеше, прозорците зееха... Топло трябваше да е през зимата!
Старият отново се спря. Постоя малко на пътеката. „Каквото дошло, дошло" – рече си той и продължи да върви.

 

Денка Илиева