Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

вторник
октомври 17
Home Седмицата Култура МАГЬОСНИЦАТА - разказ

МАГЬОСНИЦАТА - разказ

Е-мейл Печат ПДФ

denka-ilievaВсички, които идваха на брега за риба, бяха я виждали. Тя се показваше между дърветата – висока, с дълга права коса, която падаше на раменете й. Не говореше с никого, мълчаливо слизаше по камъните и стоеше дълго време на едно място върху брега, вторачила поглед във водата.

Хората знаеха, че е дъщеря на каменаря – този, който правеше паметници и обелиски. Там, където реката потъваше в самото ждрело, се намираше навесът му. Наоколо имаше купища от камъни, неодялани парчета гранит; покрай стените стояха опрени готови или недовършени паметници... Каменарят - едър, широкоплещест, побелял от праха - по цял ден удряше с чука. Шумът от работата му потъваше в набъбналите води на реката и не пречеше на рибарите: всеки, който беше дошъл на брега и имаше търпение, можеше да напълни кошчето си...
Името й беше Райка. Често рибарите чуваха гласа на каменаря, който викаше отсечено:
Райке, Райке...
Някои казваха, че е магьосница. И в селото така разправяха... Тя непрекъснато събираше камъчета от земята – слагаше ги в престилката си, после ги нареждаше в кръг и заставаше по средата, с вдигнато към слънцето лице... Береше треви по поляните и ги носеше към навеса – цели купчини се виждаха да вехнат на сянката. Ходеше облечена с една и съща избеляла рокля, косата й беше със същият избелял цвят...
Селото се намираше на километър от реката. Каменарят имаше там къща. Жена му бе починала млада - лекарите казаха, че е от превиване на червата. Свил я коремът, и докато дойде линейката от града... Райка така я видя – просната на леглото. И нещо стана сякаш с момичето. Страхуваше се от всичко, нощем не можеше да спи... Баща й я води по лекари, даваше й да пие сиропи, хапчета. И по знахари, и баячки я води – всички казваха, че ще се оправи. Като израсне, ще забрави преживяното и страховете си. Но времето минаваше, а Райка си оставаше все така - затворена, мълчалива. Не излизаше с приятелките си на разходка, не ходеше да танцува. Стоеше в стаята и гледаше през прозореца към гората.
Като разбра, че няма накъде, баща я взе при себе, където работеше. Хем да я наглежда, хем тя да му помага това-онова. Често, като се загубеше от погледа му, с тревожен глас я зовеше. Тя го чуваше, ако беше наблизо, и се завърташе край колибата. Започваше мълчаливо да разтребва наоколо; вземаше съдините и отиваше на реката да ги измие или слагаше котлето на веригата и се захващаше да стъква огъня.
Случваше се понякога тя да е по-далече в гората и баща й ходеше да я търси. Страх го беше да не се загуби в гъстото или да падне от някое високо място - толкова пропасти и скали имаше наоколо. В гората нямаше кой да я нападне, рядко минаваха хора насам, но диви свине от време на време се появяваха. Горският му беше приятел – поръчал му бе, ако я срещне някъде по-далече, да я върне. Забранил й беше също да се отдалечава и да не отива по реката надолу.
- Ще се удавиш, не знаеш какво е нататък – съветваше я той.
Райка обикновено береше къпини и диви плодове в гората – киселици, круши... Охлюви намираше понякога. А веднъж донесе едно сърне, намерила го беше в храстите - заплетено сред гъсталака.
За какво ти е? – скара се баща й – Майка му нали ще го търси?
Тя го сложи пред колибата, накъса мека тревичка да му постели.
- Сега ще ми изкараш беля да му търся мляко – продължаваше да мърмори баща й, - нали го видиш, нищо не може да яде.
И взе старият една стомна, и тръгна към кошарите надолу. Върна се след малко, отряза едно сухо стъбло от бълдаран и започна да налива в устата на сърнето мляко. Райка се въртеше радостно наоколо. Намери след това в една кошница прежда и направи на сърнето герданче. Накъса цветя и му изплете венче...
Като заякне, ще го пуснем в гората – казваше баща й.
Тя гледаше тъжно към сърнето и го галеше по козината, целуваше муцуната му.
Сърнето порасна, започна да хрупа листа. Райка продължаваше да се грижи за него. Но намираше и време да се разхожда в гората; правеше своите кръгове от камъчета и стоеше в тях, загледана към небето...
Един ден тя изчезна. От сутринта още я нямаше. Баща й мислеше, че е наблизо и всеки момент очакваше да чуе стъпките й или да я види да се задава по пътеката, натоварена с клонки и цъфнали треви. Но наближаваше обед, а тя все не се показваше. Пепелта в огнището беше студена, котлето стоеше празно. Старият започна да се ядосва. Нетърпеливо поглеждаше към пътеката. Канеше се, дъщеря му като се върне, сериозно да й се скара и да я предупреди повече да не изчезва.
А Райка все я нямаше. Обед дойде и мина, слънцето започна да клони към залез, сенките на храстите наоколо се удължиха. Каменарят продължаваше работата си – имаше да довършва един паметник, – но не му спореше, ръцете му се мотаеха. Все се надяваше, че Райка ще се върне. Къде може да е отишла, най - много да се е запиляла из къпинаците? Оглеждаше се и дали горският няма да мине – ако е бил целия ден в гората, не е възможно да не е срещнал Райка.
Но нито горският, нито Райка се показваха. Старият започна сериозно да се безпокои. По едно време остави сечивата настрани, отвърза престилката си и тръгна. Чудеше се коя посока да хване. Насочи се към реката - все покрай брега се движеше. В ниското се простираха окосени ливади, по-нататък тъмнееше гората... Каменарят продължаваше да се оглежда, на няколко пъти извика „Райке, Райке-е", но само ехото се обади. Ниско над главата му прелетя птица, един заек се стрелна в тревата, после нещо зашумоля в храстите наблизо. Човекът си помисли – дали не са се появили диви свине пак? А може и вълци да бродеха в гората... Повървя доста, шмугваше се между дърветата и все се оглеждаше.
Стана почти тъмно. Възрастният човек само дето не се разплака. Къде можеше да бъде това момиче? Стана му грозно, нямаше кого да срещне в гората и да го попита. Откакто бяха забранили да секат гората, никой не минаваше от тука. Колите на курортистите се движеха в оня край, където бяха хижите. Но Райка към хижите не ходеше, ако е срещнала някой в гората, то е бил горския.
Но и горският не знаеше нищо за нея. Намина надвечер при каменаря – той се бе върнал при навеса и стоеше до угасналото огнище, – опря пушката до краката си и също започна да се тревожи.
- В залесеното я няма – рече горският, - оттам идвам. До Голямата могила да се е качила? Но е стръмно. Или от другата страна...
Горският познаваше гората като пръстите на ръцете си. Нямаше място да не е обходил. Твърдеше, че със стиснати очи може да познае всяко дърво какво е, само като пипне кората му. И всяка пътечка знае накъде води, в коя долчинка какво има...
- Ще се намери момичето, няма къде да е отишло – успокои той бащата, - най - много да се е заблудило в гъстото. Може да поплаче малко, но като съмне, ще го намерим.
Постоя, повъртя с е под навеса. Бащата не преставаше да се тревожи. Ръцете му трепереха и все не го свърташе на едно място.
- Утре, утре, а до утре какво ще стане? – говореше си той.
- Нищо няма да стане - отвръщаше му горският, - сега гората не е опасна. Ти вълк видял ли си? И мечки няма. Друго какво? Заспала ще е Райка някъде – допълваше той, - сигурно се е уморила да върви и е заспала.
Горският доста време постоя, после си тръгна към село.
- Ти не се тревожи – рече на тръгване, - аз на разсъмване съм тука. Сега и в тъмното да ходим, полза няма. Но да знаеш, момичето ще се намери.
Каменарят до сутринта не можа да мигне. Влизаше в колибата, пак излизаше, после тръгваше надолу по брега. И все зовеше с висок глас момичето. Поглеждаше към звездите и му се струваше, че единствено в целия свят той само, и те будуват. Да можеха те, звездите, да му отговорят къде се намира дъщеря му!
Така броди под звездите цяла нощ. И все се молеше, ако има сила някаква, да помогне момичето да се върне.
Сутринта рано Райка си дойде. Пристигна цялата омокрена от росата. Лицето й беше едно такова, щастливо – унесено...
Баща й, хем радостен, хем ядосан, се нахвърли срещу нея:
Къде скиташ? Цяла нощ те чакам.
Райка нищо не отвърна. Сви се, седна на тревата. Лицето й беше все такова.
-Рекох си зверове ли те нападнаха. Или се подхлъзна някъде... – продължаваше баща й да се кара.
- Сърните как стават майки? – попита тя съвсем неочаквано.
- Сърните ли? Какво те интересуват сърните? – сопна се отново баща й.
Но момичето не продума нищо повече. Изправи се, стъпи на близкия камък и се протегна към слънцето.
Нещо сякаш го побутна стария човек. Остави той Райка до навеса и се насочи към гората. Вървя, вървя все в една посока – оттам, откъдето беше дошло момичето. Провираше се между дърветата, прекосяваше полянки с гъсти треви. Най-накрая се показа една по-голяма поляна. Кръгла, завардена от всички страни с гора. Сред поляната имаше палатка. До палатката стоеше мъж. Какъв ти мъж – хлапак някакъв. Необръснат, косата му – рошава... На фланелката му отпред, върху гърдите - изрисуван тигър...
Старият се спря. Дълго време се гледаха двамата с младежа. Нито единият продумваше нещо, нито другият. Накрая възрастният човек си тръгна. Обърна се, направи крачка към пътеката и гърбът му изчезна между листаците.
След това каменарят се попита кой месец е сега. Както бързаше по пътеката, и изведнъж се попита. Лято беше още, но хич нямаше да се усети кога ще застудее. А къщата в село трябваше да се постегне. Покривът на едно място течеше, прозорците зееха... Топло трябваше да е през зимата!
Старият отново се спря. Постоя малко на пътеката. „Каквото дошло, дошло" – рече си той и продължи да върви.

 

Денка Илиева

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер