Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

неделя
юни 25
Home Седмицата Култура ПЕСЕНТА НА СОКОЛА

ПЕСЕНТА НА СОКОЛА

Е-мейл Печат ПДФ

kaimakchalam1В памет на войните от 11-ти, 46-ти, 33-ти , 43-ти, , 56-ти, 58-ми пехотни полкове, сражавали се под командването на полк. Алекси Попов и загинали при отбраната на вр. Каймакчалан през 1916 г.

Резюме

Планината Нидже (Ворас) е гранична планина между  Р Македония и  Р Гърция. Най-висок връх е Каймакчалан – 2524 m . Главното планинското било е голо и скалисто, с дължина около 18 км. Главният вододел има извита (сърповидна) форма с обща посока североизток-югозапад. Склоновете са стръмни, долините са дълбоко всечени. Липсват постоянни, изразени водоизточници. Граничи с Малка Нидже на югозапад и Кожух на изток. В геоложко отношение е изградена от  палеозойски и мезозойски метаморфни скали. Северните (македонските), по-стръмни склонове на планината са покрити с иглолистни гори, а южните са голи и скалисти, заети от тревисти растителни видове.
През Първата Световна Война масивът става свидетел на разразилите се в есента на 1916 г. боеве между българската и сръбската армии, останали в историографията с изключителната си настървеност и кръвопролитие. Най-жестоките сражения се водят в дните между 12-30.09.1916 г., а отбраната на позицията е поверена на 11-ти п.п. подкрепен от 46-ти, 43-ти, 33-ти, 56-ти, 58-ми пехотни полкове. Защитата се води под командването на полк. Алекси Попов
През август 2014 г. трима искрени патриота - Станимир Няголов, Таня Динева-Няголова и Теодор Масов изкачват върха от гръцката му страна, подтикнати от родолюбивата кауза да поставят малък дървен кръст в планината в памет на падналите български войници по време на сраженията за Каймачалан. Този разказ е за тяхната кръстоносна мисия...

Песента на сокола

Трудно е да говориш за някои неща, особено когато сълзите напират в очите, а кожата ти настръхва. Когато започвах да пиша тези редове вярвах, че съм успокоил емоцията си от преживяното, че гледам трезво и ясно върху фактите, че квърта ми е изтинала, но когато затворих очи и се върнах в подножието на Каймакчалан, буца застана на гърлото ми... вдъхновен и огорчен, преклонен и възхитен, отново пуснах емоцията да ме обладае, защото „Кръвта вода не става", а тази земя, която в августовските дни ни допусна до себе си, знае много за кръвта - и нашата и вражата...
Трудно е да говориш, за него. За този връх интуитивно шептиш. Шептиш като в храм, като в гробница - гробница, оставена отворена под звездите на погребани без кръст български мъже. Когато се изправиш върху склонове му, в тишината на планинския уют, в поредния порив на вятъра, в далечния още чуваш, тътен на артилерията – и на нашата и на вражата.
Веки метър - пръст и скала, както по-късно в нашето пътуване щяхме да се убедим, е напоен с история... и с кръв!
Каймакчалан – далечна от днешните суверенни граници на страната, гола кота,
издигната от отдавна затихнали геоложки процеси на 2524 м (по други данни 2514 м н.в.) над морското равнище, първенецът на планината Нидже (Ворас). Север-северозападните по-стръмни склонове на масива, обрасли с гори, ярко контрастират на юг-югоизточните – голи и каменисти, заети от ниска тревна растителност подстъпи. Днес, естествена граница между Македония и Гърция, склоновете му никому с нищо интересни, приютяват за разходка само стадата говеда, овце и отегчени граничари, а в небето над него самотни соколи се реят свободно по въздушните течения. Масивът, чиито склонове лете са пасище, а зимата дом за ски курорт, днес е последен, ням свидетел на отречена и оставена в забрава история за мъжеството и героизма, за стоицизма и себеотрицанието на нашите и вражите - мъже, вплели щикове, тела и бодлива тел в единно цяло с каменното му тяло.
Каймакчалан - голо било, пронизано на длъж и шир от незаличените вече 98 години
окопи на българи и сърби. Окопи от Голямата война, последната водена в името на българския идеал за отстояване на Санстефанските граници.
Каймакчалан – хаотично оформила се, спонтанна, луда идея на двама мечтатели, ентусиасти за преследване на изгубената история, забравени съдби и трагично наследство. Почти година ни отне подготовката. Година в четене, дискусии, списъци, картиране, тревоги и вълнения... сънища и планове за нашия своеобразен кръстоносен поход, пред когото бяхме поставили една основна цел –да има български кръст на Каймакчалан!
Каймакчалан – горд планински връх, записал за вечни времена със слава и чест имената на полковник Алекси Попов, полковник Никола Христов, капитан Димитър Инзов, редник Петко Копчев - Копчето и стотиците герои - офицери и войници от състава на 11-ти, 46-ти, 43-ти, 33-ти, 56-ти, 58-ми пехотни полкове, воювали и умирали по неговите стръмни склонове в далечната 1916 г.

11.08.2014
.................

След почти безсънна нощ, прекарана в палатката на около 2100 м н. в., ставаме рано и тръгваме към билото по начертания в предишната вечер маршрут.
Вървейки към билото, в ляво от нас остават сенките от стълбовете на гръцките лифтове. Разтревожени от непознатото и развълнувани от предстоящата ни среща с миналото, разговорите са малко - със силата на всички свои сетива усещаме издигащата се под краката ни височина на масива.kaimakchalam2
Скривам поглед зад тъмните стъкла на очилата и запратил поглед на изток, неусетно се губя в мислите си, колко далечен ми се струва вече вчерашния ден...

10.08.2014
.................

Тръгнахме рано сутрин от София в посока Солун (Тесалоники) в приповдигнат дух и с разговори за военна история. В село Дрангово се поклонихме пред паметника на полк. Борис Дрангов. Паметникът на родения в Скопие български офицер, участник в Илинденско-Преображенското въстание, първата и втората Балкански войни, загинал през 1917 г. от раните си при завоя на Черна, представлява внушителен мраморен бюст върху постамент, разположен в малка градинка точно в началото на селото, току до самия път.
Границата минахме бързо. В началото на пътя се движим успоредно на широко разлялата се Струма (Стримонас) по Рупелския пролом и неусетно мислите ни се връщат в 1912-тата година, с марша на Рилци през дефилето към Солун. Преди да влезем в Солун (Тесалоники) се отклоняваме в посока Водена (Едеса). По магистралата подминаваме отклонението за Поликастро, там ще минем при връщането си, за да видим блестящ пример за това как се поддържа образцово военно гробище! Излизайки от гр. Енидже Вардар (Яница), на север пред нас се очерта силуета на малката, но стръмна Паяк планина (Пайко). По нейните склонове през Първата световна война българската армия също държи позиции. Кулминация на битката за планината е сражението за най-високия и връх - Голяма Яребична, разразила се на 30 май 1918 г. Срещу трите български пехотни полка на 5-а пехотна Дунавска дивизия разположени на върха, Антантата изправя три гръцки дивизии – Архипелагска, Критска, Серска и 16-а френска колониална дивизия.
Пътят до Воден (Едеса) не е особено дълъг, а след града с малко повече внимание, насочено към обраслите на места табели, открихме безпроблемно и пътя си към планинския курорт (ако така може да се нарече единият хотел и двата стари лифта, построени в подстъпите на Каймакчалан). След един остър ляв завой, при продължителното изкачване (Едеса е едва на около 320 м.н.в.), към 15.30 часа го видяхме за първи път. Спряхме автомобила - Каймакчалан се изправи по-висок и по-стръмен отколкото си го бяхме представяли! Следобедното слънце го огряваше от запад и дълбоките сенки в скалите засилваха настръхналия вид на каменното му било простиращо се на югоизток. Продължихме с автомобила докъдето ни позволи машината, подминавайки т.нар. курорт. Оставяйки колата на едно заравнено уширение на около 2100 м н. в., с кратка пешеходна разходка за разузнаване, бързо установихме, че състоянието на пътя няма да ни позволи да се изкачим по-високо с помощта на автомобила ни. Наложи се да преразгледаме старателно направените планове за подход към върха, тъй като трябваше да останем да нощуваме много по-ниско, отколкото възнамерявахме (т.е. по-далеч от окопите и билото). За да придобием подробна представа за релефа и разстоянията, и подтиквани от нетърпение - събрахме набързо най-необходимото от екипировката – фотоапарати и вода, и поехме по масива на север, ей така, да се поогледаме. След 15 мин по черен път се отклонихме на изток. На стотина метра от пътя вече бяхме сред първите останки, попаднахме случайно на тях. Изненадахме се, че толкова ниско открихме следи от разположението на наши батареи. Разположението на укритията говореше недвусмислено – насочени са на юг, значи са от нашите! На не повече от 25 м. от подковообразните артилерийски укрития следваха първите окопи - не дълбоки, обрасли с ниска тревна покривка. Огромно бе вълнението ни от откритите първи останки от взривени мини. Вече бяхме запленени, бяхме открили част от позициите ни и вървяхме в окопите. В залеза над нас летеше сокол. Полегнала на дясната си страна сред тревата, се показа първата пачка от карабина – от нашите е, Манлихерска е! Бяхме изцяло завладени от откриващото се пред очите ни! В скалите все още личат следите от картечните и минохвъргачните гнезда. Вниманието ни привличат дупките в скалните плочи, някога служили за амбразури. В земята открояваме ясно укритията за индивидуална отбрана – откриха се и първите гилзи. Снаряд, парчета от мини - осколки, толкова много парчета – в този момент под влияние на еуфорията не си давах сметка какво всъщност откриваме, върху какво ходим! Слънцето вече падаше, нямахме много време, трябваше да организираме лагер. Вечерта бе с пълна луна, а нощта от онези, в които след залез всичко е сиво.

11.08.2014
.................

Поредната осколка на пътеката пред мен ме връщам в действителността. Плавно подсичаме върха по хоризонтала и се включваме в черен граничен път водещ към билото. С Миро (Станимир Няголов), бяхме набелязали пътя за днешното изкачване в предишния ден, взимайки визуални ориентири по масива – тревист склон, дол в страни от метален стълб, път в дясно от скалите ...и по билото на север! Каймакчалан щяхме да оставим за връщането си, сега вървяхме към билото, а от там на североизток към възвишение, което възприемахме за описаното и указаното върху картите като Кота 2368 със своите Плоска и Остра чуки (последната прекръстена на Инзова чука, на името на смелия си защитник кап. Д. Инзов). Макар да открихме редица противоречиви данни в наличните карти, ние вече разпознавахме очертанията на височините, а и останките сами ни водеха недвусмислено към местата на сраженията! Позициите и релефът от старите карти, указани вяло с условните знаци от чертички, квадратчета, флагчета и стрелки, оживяха пред очите ни.
Излизайки на билото, на около 300м източно от вр. Каймакчалан попаднахме на група от шест идентични, правоъгълни плитки изкопа с приблизителни размери 2 х 4м. По време на огледа и заснемането им пред нас се разкриха два от най-интересните открити артефакти – копче от военна униформа и куршум от карабина Манлихер. Крачейки вече по билото, все още не знаехме в каква завладяваща, обсебваща и вдъхновяваща кауза се превръщаше начинанието ни...
Кръста, грижливо завит, в раницата си носеше Миро, пред него вървеше Таня (съпруга на Миро), а аз затварях групата и по скоро вървях в страни от пътеката, опитвайки се да обходя максимално голяма площ и да открия още нещо, още късчета непогребана по планинското било, история. Вървиш в окоп, после още един, навеждаш глава и пред погледа ти - гилза, пачка и парчета от снаряди...снаряди, толкова много снаряди!
Пътят ни премина на североизток. Преминахме по билото с гръб към Каймакчалан, с лице към настръхналата от стърчащи скали Кота 2368. Изкачихме сравнително бързо височината или поне така ми се стори, по пътя към нея почти не откъснах очи от земята под мен. Огледахме останките, тази кота неведнъж е ставала сцена на сражения – намираме гилзи датирани от 40-те години на ХХ век. Напрежението ни растеше, тук бяхме решили да поставим кръста, който носихме за нашите герои. Трескаво се оглеждахме, за да разпознаем местата, указани в разказите за битките - Плоската и Инзова чуки. С Миро огледахме билото, спускащо се на югоизток – цялото е каменно, тревна покривка почти няма, но няма и метър без осколки от снаряди. Различаваме редица полуразрушени каменни укрития. От билото, което обхождаме има пряка видимост към Каймакчалан, а разстоянието до него е едва 2 км - североизточно. Решаваме, че това е описаната в литературата Плоска чука - единодушно избираме мястото. Скалата, около метър стърчаща над терена, е полегнала в посока на Каймакчалан (полегнала на югозапад). Предварително подготвения кръст, Миро постави върху скалата, закрепвайки го здраво, с надежда да устои на набезите на вандали и суровата природа. Под кръста събираме осколки, палим свещи и преливаме с вино.
Спете в мир, герои! На Вашия незнаен гроб ще има вече кръст! Помни се и ще се знае – тук загиваха българи!
Времето отново ни притиска, обследването на Острата чука (или Инзова чука) оставяме за следващите си идвания и след минута мълчание и снимки за архива, потегляме. Преди да продължим към Каймакчалан, Миро бе длъжен да изпълни едно свое обещание към внучката на един от мъжете, защитавали твърдината ... в група скали, на около 200 м южно от мястото на поставения кръст, върху вертикална плоча, поставихме втори. Този втори кръст бе в памет на подпоручик Господин Динков поп Стефанов, от 11 пехотен Сливенски полк, ранен на тези позиции на 16.09.1916 г. и починал от раните си в Битоля на 25.09.2016 г. Запалихме отново свещ и преляхме в памет на подпоручика. Мълчахме, по целия масив покрай нас откриваме още и още парчета от снаряди. На места между скалите стърчаха, като зловещи паметни плочи, почти цели 57 мм, 75 мм и 122 мм снаряди... Споглеждаме се, думите бяха излишни - тези късове метал са убивали българи! И друг път сме били по бойни полета, но тук...тук войната се е впила във всеки камък, във всяка педя земя! Оставяме намереното под кръста и мълчаливо се оттегляме.
Пътят назад преминаваше през по-високия с около 150м първенец на Нидже. Вглъбени в себе си се спуснахме до билото, походът ни все още не бе завършил. Докато вървяхме - чувствах се смазан, вече бях празен. Спомняйки си ентусиазма от вчерашната разходка и ранната утрин, при първите открити останки, чувствах се глупаво и неловко. Снаряд, парчета от мини, осколки, снаряди, снаряди... толкова много парчета ... в този момент, еуфорията вече я нямаше, вече си давах трезва преценка какво всъщност откриваме – в този момент вече знаех – ходим върху смърт!
Преминахме по вододелното било между Македония и Гърция, между граничните пирамиди. На върха се изкачихме от македонската му страна. Сръбският граничарски път ни изведе пред вратата на параклиса „Св. Пр. Илия". Запалихме и там свещ и се поклонихме, християни сме, а все пак мъртвите не са ни врагове! Посетихме и сръбската костница, не слязох в нея – не желаех да гледам смъртта от очните ябълки на подредените, като на рафтове в магазин, черепи, чудейки се български ли са или сръбски?!
Взех шепа пръст от един от окопите и я добавих към тази, която бях взех от чуката, на която оставихме кръста, добавих и няколко къса осколки (няма как да вземеш шепа пръст от тези склонове без да има желязо в нея!). Сърбите тачат този връх като техен военен мемориал и всичко напомнящо за омразния български враг е изтръгнато, осквернено, забранено и забравено! За това и не поставихме кръстовете на тази твърдина, прекалено много омраза е насадена сред скалите на този планински храм. В масива на Кота 2368 обаче, вече има български кръст и кръстът гледа към Каймакчалан!
Тръгнахме, свели глави, назад... през окопите - към ниското. Каймакчалан, остана зад гърба ни, но и завинаги дълбоко в сърцата ни. Не се обърнах повече, но още чувах, в пореден порива на вятъра, далечния тътен на артилерията.
В небето летеше сокол, а писъка му се сля в тъжна песен с тътена на оръдията – и на нашите и на вражите...
Бащи и синове, братя и съпрузи, приятели, мъже с желязна воля - спете в мир!
Паметта Ви ще се помни! Вие гроб си нямате, ни плочи паметни, олтар свещен за вас няма построен, но имате си горд, планински връх - да бъде вашата могила!

Послеслов:

Тези редове написах три месеца преди да разбера от писмо, изпратено ми от Дирекция „Държавен военноисторически архив", че моят дядо - ред. Марин Бинев Маринов, е служил в състава на 46-ти пехотен полк, сражавал се в битките за Каймакчалан, ранен е на 02.10.1916 при кота 1881 и почива от раните си няколко дни по-късно в подножието на планината Нижде...

...Кръвта вода не става!

Теодор Матеев Масов е роден през 1986 г в гр. Ямбол, в семейството на офицер от ВВС. Завършва образованието си в София. Работи в сферата на оценка на рискове. Има интереси в областта на военната история и военното дело. Организира и провежда посещения по бойните полета на ПСВ в Гърция и Македония.

 

Теодор МАСОВ

 
  • Консултации

  • Последни

  • Най-четени

BULGARIA SECOND...

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер