Поезия - Людмила Билярска - бр. 23-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Върбата с тъжното перчемче

 

Където бедността провлича крак,

печатите й никнат като гъби.

По двора, по разсъхнатия праг -

бледнее всичко някак и се губи.

Каква ти радост, щом се шири страх

за днеска и за утре и за после.

Да си го кажем, даже да е грях:

кошмар си е, щом нямането гост е.

И ето го в мизерния си двор

човечецът със сгърбеното конче.

Върбицата посечена от гръм

със сетни сили вейнала перчемче.

Прането на провисналия тел

опира във проскубаните храсти.

Мизерно-мулти.

Мулти-милионер.

Ей, време е Светът ни да порасне!...

Не си сам!

 

И както ти, съзрял цвета,

че е оклюмал и повехнал,

а искаш да го има пак -

поливаш го и все очакваш...

И както малкото гнездо 

под стряхата ти е в опасност,

когато бурята с гребло

опитва с взлом да го изтласка.

А ти се молиш: Ей, поспри!

Помилвай го, о, Боже мили!

Така над тебе някой бди.

Над твоята съдба се крили...

Къде сме истински?

 

Животът е един вълшебен сън.

Събудим ли се пак ще бъде изгрев.

Ще бъде странен полет с нежен звън.

Ще се пречупваме през странни  призми.

 

Сънят ли е живот или животът сън е?

Едва ли някой е узнал това.

Сънуваме до следващото тъмно

или реални крачим - до зора?

 

Вълшебство или не, преграда просто

или пък плътност вътре в плътността?

Дали в живота си сме само гости

или пък истински сме там - в съня?

 

Сънувай го докрай!  Живей го точно.

Бъди в съня съвсем, като в живот.

Дори да има знак за равнозначност -

ще се събудим... Утро ще е пак.

 ГРАДСКИЯТ ЧАСОВНИК

 

А градският часовник бе замръзнал в три…

Във кой ли миг е спрял да отброява –

и радости, и скърби и съдби,

и болки и надежди и раздяли.

 

Във някой трети час на ден или пък нощ

е спрял в мига на нечие рождение…

Във някой трети час, отмерил нов живот

или момент в отвъдно преселение…

 

Стои застинал там, на кулата в града

и бледият овал полека пожълтява…

Очаква милостта на нечия ръка,

за да се втурне пак да отброява…

Ако поетите решат

 

Ако поетите престанат да творят

и слезнат от небесната си стълба.

Ако не искат вече да летят

и двете си криле напъхат в джоба.

Ако погледнат ярките звезди

и кажат безразлично: “Ясна вечер”.

Ако затворят куфара с мечти...

И клетият щурец решат, че пречи.

Тогава тъжно ще тече деня.

И всичко ще е скучно и безлично.

Ако поетите решат това -

животът ще е чисто прозаичен.

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...