Поезия - Людмила Билярска - бр. 21-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Вечер край софрата

 

Букет упойни лятно-нощни звуци

обгръщат кротко благата вечеря.

Долът ги праща през тревите късни, 

и на талази идват от безмера.

 

За топъл хлебец сягат на софрата

десниците на малки и големи.

Невръстна рожба тихичко проплаква.

Полагат я да гука на миндера.

 

Опразнени са пъстрите паници,

от хляба и трохица не остана.

В асмата се обажда нощна птица.

И ето за раздумка миг настана.

 

Детето спи във вълнената люлка,

полюшвано от майка си полека.

Запей, невесто! – старият продумва.

Гласът поема плахо към небето...

Жълтичка по небето

 

„Добра ти стига!” - „Дал ти Бог добро!”-

във тъмното като камбанка звънва.

Поляга и поглеж, че зарево 

връз бледината изведнъж набъбва.

 

На Звездин дял съм тръгнал да кося.

А ти къде, съседе, в ранината?

Из нивичката бурен ще плевя.

След толкоз дъжд и всъде плъзна, брате.

 

Пристъпват тежко двамата мъже –

един с коса, а друг с мотика крачи.

Торбичките им скачат по гърба –

шише с водица, лучец и коматче.

 

Хъсс-хъсс – косата ниже глас.

Зиуу-зиуу – от нивката се втурва.

От сънните треви излита кос.

Жълтичка по небето се търкулва...

Суша

 

Разсъхна се плътта й. Посивя.

Набръчка се земята и напука.

Животът вцепенено се смълча.

Реката се смали и закуцука.

 

Небето озверяло сипна жар.

Тревите първо стъпиха на пръсти,

а после се предадоха докрай.

Чернеят и изсъхналите храсти.

 

Щурците не подеха тържество.

Забиха струни – зноят ги захлупи.

Без тях какво е лятото, какво?

И ето че покоят се начупи...

 

Светулките и те берат душа.

По някоя из тъмното пролази.

Небето пак примигна на лъжа.

Веднъж и дваж, а после се отказа.

Силата на живота

 

А градът хич нехае за кризи и смут.

Той се буди, живее, заспива...

Рони гълъби сутрин по своя площад.

После хапва картофки със бира.

Даже пролет очаква да мине насам.

Този път ще е малко различна.

Тя ли каза, дали той от някой разбра –

малко странна сега ще дотича.

Как да е!

Той си движи по старому пак.

Рутина. Не поддава на кризи.

Колко свят го пресече, колко свят, колко свят.

Той е същият – крачи  по риза.

Споделено с болка

 

Една злина се ражда от злина.

На всичкото, ни сполетя и тази –

безлюдна става нашата земя.

Села окачват тежки катинари.

И няма вече кой да прекоси -

със месеци – 

ни дъх, ни лъх, ни шепот.

Освен онези... с грозните торби -

във мирно време мародери шетат.

Цветя не никнат. Зрял и дъхав плод

не носи в щедра пазва златна есен.

Лозницата се моли за живот...

Звънът на чан е ехо в тъжна песен.

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...