Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

неделя
октомври 22

Чешмата

Е-мейл Печат ПДФ

georgi(откъс от романа "Звънчето")
Наоколо ставаше все по-тъмно – над мен, заедно със силуетите на дърветата започнаха да се мяркат и четвъртити силуети на къщи. Трябваше да се изкача по стръмния път, да вляза в квартала, да завия по първата пресечка в дясно и след десетина къщи се излизаше по пътя към чешмата. Залаяха кучета, някъде завика жена, или нощна птица, нещо тежко профуча край мен – може би камък, може би бухал, страховете и суеверията се размърдаха в мозъка ми, решили да украсят тъмнината със страхотиите си и все пак в този негостоприемен нов свят, света на циганската нощ, аз усетих нещо родно, нещо готово да ме приеме и да освободи някаква тъмна сила в мен, да потъне тя в земята и да се отърва от нея. За да мога да видя, да чуя и изпитам.
Изведнъж луната се скри зад облак, в настъпилата непрогледна тъмнина аз се спънах в един корен и паднах по очи. Сякаш някое дърво ми беше подложило крак. Оттук нататък трябваше да се движа опипом. Боях се да не налетя на остра ограда, или свирепо куче да не изскочи отпреде ми и да не мога да го видя, като че ли, ако можех да го видя, щях да бъда в безопасност. Изправих се, отупах се от праха, плюх, за да я изчистя от устата си и тръгнах с протегнати ръце напред. Изглежда бях излязъл извън очертанията на пътя, тъй като ръцете ми напипваха и се залавяха за коренища и храсти, добре, че не бяха бодливи, и навярно се катерех направо през горичката. По едно време долу, в ниското просветна, това трябва да беше мъждивата лампа на пътя, значи се бях изкачил достатъчно, за да мога да я видя между дърветата.
Изправих се и поех по-смело. Изведнъж краката ми стъпиха на твърдо. Паваж – значи улица. Някога тази махала е била богата, в нея са живеели първите хора и още оттогава те я бяха благоустроили и павирали пътищата. Светлинка проблесна току пред очите ми, угасна и малко по-късно светна – по-напред и пак угасна. Тръгнах след светулката. Няколко крачки по-нататък тя сви в дясно и изчезна – съобразих, че се е скрила зад ъгъла на къща и внимателно поех натам, като отново протегнах ръце да не се блъсна в зид или ограда. Сетне ми се стори, че зърнах светулката в дясно от себе си и полека поех след нея. Не беше светулка, тази светлинка светеше без да угасва, макар далечна и много слаба, беше като звездица, паднала на земята някъде пред мен. Тръгнах смело след нея, с надеждата , че съм излязъл на улицата, която извежда към чешмата.
Продължавах нищо да не виждам, но пък започнах да чувам звуци, които доказваха, че наблизо би трябвало да живеят хора, звуци, близки и по-далечни, някои сякаш до самите ми уши, както ги възприемаше изострения ми слух – потракване на съдове, хъркане, приглушена неразбираема реч, тежко дишане, сподавено ридание. Сякаш невидимите къщи от двете ми страни се въртяха неспокойно в съня си и си мърмореха нещо насън, или дремещи ме наблюдаваха през притворените клепачи на прозорците си. А може би бяха будни в тъмнината, следяха ме и си даваха знаци една на друга, като по този начин маркираха пътя ми. Помислих си, че в този квартал никога не е било толкова тъмно, от моя прозорец виждах светлини и през нощта, вярно, че оттам се откриваше друга, по-висока част на квартала, където беше кръчмата и имаше улична лампа, може би точно тази нощ бяха спрели тока в квартала, това се случваше често, тъй като циганите не го плащаха. Но даже и да тънеше в мрак, от стаята си виждах бродещи огньове нощем, когато не можех да заспя – а то аз и сега не знаех, буден ли съм и вървя ли тихо по улицата, или спя и цялата тази тъмнотия ми се присънва като в кошмар, от който не мога да се събудя.
Току пред мен прелетя светлина, остави диря по черното и освети за миг неизмазана фасада на къща с балкон без перила и ми се стори, че зърнах на балкона момиче, седнало на ръба, провесило краката си надолу и вторачило големи черни очи в мен, но беше толкова за кратко, че не зная дали това не ми се е привидяло. Спрях за миг, стъписан от станалото, но след това продължих, без да се замислям върху видението и естеството на внезапно появилата се и пак изчезнала светлина, дали млади силни цигани на буйни коне размахваха факли в ръце – конски тропот не чух – или загадъчните кълбовидни мълнии, за които бях слушал страхотии, обикаляха смълчаните нощни улици, за да търсят сред тях отдавна умрели души, а може би това бяха следи от полет на душите на отдавна умрели цигани, които по този начин навестяваха живите си роднини. Във всеки случай, въпреки чудноватите мисли, които ме споходиха, не изпитах страх, а по-скоро почуда и даже някаква слаба благодарност, че все пак стана за миг светло, колкото да ми каже, че съм на верен път. В края на който имаше пак светлина.
И ето, че някъде отгоре, сигурно оттам, където беше кръчмата, просветна, като че отвориха врата, дрезгав пиянски глас запя циганска песен, проехтя звън на счупена бутилка и светлото сияние очерта контурите на последната къща по улицата. Намирах се точно там, където трябваше – в края на улицата. До чешмата имаше стотина метра по черния път и пътеката.
Бях успял, бях стигнал. По дяволите тинтявите и храбростта, басовете и измамите, какво ме интересуваха те сега? Аз бях успял, бях успял! Бях стигнал! Забързах към все по-ярката светлина, тя идваше откъм чешмата. Нещо тежко профуча пред мен и тупна в праха край пътя, паважа беше свършил, но аз нито спрях, нито се огледах, какво значение имаше това, почти изтичах последните крачки и спрях задъхан пред чешмата.
В този момент луната се показа иззад облака и ярко освети смразяваща кръвта гледка. До чешмата имаше още тлеещо огнище, неговата светлина ме беше водила, а зад него седеше неподвижно разпиляла пъстри поли стара циганка, много стара, цялата сбръчкана като костенурка и много черна, човек можеше да си помисли, че е издялана от абаносово дърво, ако не беше лулата в устата й. От лулата се издигаше дим, димът пронизваше светлия диск на луната право през средата.
Не можех да се помръдна. Само стоях и гледах, и сякаш и очите ми се вкамениха от ужас и гледката в тях стана напълно неподвижна. Даже димът от лулата замръзна във въздуха.
Колко време продължи това вцепенение, аз не зная, навярно дълго, но от него ме извади гласът на циганката, хриптящ като шумоленето на пергаментова хартия.
- Хайде бе - каза тя - откога те чакам. Много се забави.
И отново настъпи тишина.
Сетне тя отвори очи като две празни бездънни дупки, и ме погледна. Усетих се като да падам в дълбок кладенец, страх ме е и нещо хищно властно ме привлича надолу, по-силно от земното притегляне, по-страшно. А не! - успях да си кажа,- ще имаш да вземаш, стара вещице, няма да потъна аз в заблатените ти очи, жив съм, чувствам сърцето си да блъска в гърлото, няма да ме омотаеш ти, ще си скъсам тинтявата и ще си вървя, няма да можеш да ме спреш!
- Я какъв си прежълтял – каза хриптящия глас, - пийни си малко вода, наплискай се да се освестиш!
Погледнах към чешмата и не повярвах на очите си.
Чешмата течеше. Водата, безшумно, без никакво шуртене се спускаше от трите чучура и потъваше в мрака на сянката, неизвестно къде. Стоях и се чудех какво да направя.
- Пий! – заповяда ми циганката с толкова рязък и строг глас, че разтреперан се подчиних. Приближих се с подкосени крака до струята и подложих шепите си. Усетих приятна свежина, но не като от вода, струваше ми се, че струята минава безпрепятствено през дланите ми, но реших да се направя, че пия от страх. Допрях устни до шепите си и усетих, че пия, че наистина пия. Чудна беше тази вода, не засищаше жаждата тя в мен, нещо друго засищаше, нещо, което беше жадно, но за което нямах думи да го нарека. Пиех и не се притеснявах, защото водата изми страха ми и го отнесе някъде надолу, в тъмното.
- Ето че дойде най-сетне. – заговори бавно жената, докато се навеждаше да хване с дългите си черни пръсти като с ръжен жив въглен от жаравата и припали лулата си с него. – Дълго ме накара ти мене да те чакам. А аз нарочно скрих луната, да видя дали ще ме намериш в тъмното и ти ме намери. Пий сега, пий да си починеш. А сега стига вече. Стига! – вдигна тя ръката си нагоре и чешмата пресъхна отведнъж, чучурите й се преобразяваха пред очите ми, сякаш десетилетия преминаваха в един едничък миг, състаряваха се, ръжда ги покриваше, пропукваха се, докато добиха вида, който познавах. Бързо, като пъстра струя, изтече от средния чучур змия, но старата я грабна с костеливата си невероятно дълга ръка и я хвърли в жаравата.
- Виждаш ли, - каза ми, - не е за сам човек работа.
После се обърна към мен и строго заповяда:
- Имаш работа да вършиш. Свърши я!
Погледнах я неразбиращо.
- Сигналите! – поясни, - за какво ти го дадоха този фенер?
Като замаян се покатерих на заплашващата да се срути чешма, извадих фенера от джоба, вдигнах го нагоре и натиснах копчето.
И фенерът светна. После още веднъж. И още веднъж. След това свалих червената светлина, сетне зелената. Дадох сигналите, точно както беше уговорено, после се смъкнах долу и невярващ отворих фенера. Батерия нямаше. Опитах се да го запаля, този път без успех.
Вдигнах поглед към жената – тя ме гледаше строго.
- Стига си игра с тази дяволия, прибери си я в джоба, тя вече си свърши работата. Ела да седнеш тука до мен.
Подчиних се и се престраших да погледна в очите й, те вече не ми се сториха така блатисти и страшни, дори мисля, че долових в тях някаква сянка на загриженост. Чух гласа й отнякъде много много дълбоко, хриплив и сух, сякаш сух вятър шумеше в тръните:
- Тебе те люби змеица, направила ти е магия, да ти затули очите и да не виждаш което е, но само което тя иска да видиш. – бърбореше бързо тя, - Ето я тука и от мен не се уплаши, и огъня не я стресна, спотайва се тука и си мисли, че като е невидима и нечуена и аз не я виждам и не я чуя. Ала се лъже. И я виждам, и я чувам, и съм я примамила тука, за да я накажа. Но не аз, ти трябва да я накажеш и очите ти ще се отворят и ще видиш. Лоша е тази змеица, да знаеш, зла е, пустиня е дъхът й, когото целуне, зноен пясък прави, камък е погледа й, когото погледне камък прави, изпепелява тя, до което се докосне, как тъкмо тебе избра да намери, защо точно тебе те хареса, дето си за друго определен, това не зная, но тъй ми казаха, тука да те чакам в потайна доба на чешмата, че да ти кажа да се отървеш. Аз да я изгоня не мога, тебе люби тя, гнездо е свила в сърцето ти и други до тебе не пуска, с погледа си само ги далеч прогонва и името й самота, но и ти си я възлюбил, щом в сърцето си я пуснал, от пътя си се отклонил, затуй ми казаха да те чакам и да ти обадя да се отървеш. И затуй дълго те чаках, че ме хвана яд на теб, та скрих и луната, ама като можа да ме намериш в тъмното, не се бой, има смелост в сърцето ти и не си дошъл напразно. А сега аз ще й умия лицето на месечината, за да виждаш по-добре, че какво можеш да видиш, като змеица е оплела очите ти и само единия свят ти показва, за другите те затуля, от ревност го прави, защото я е страх, че като разбереш истината, ще ти се отворят очите да се освободиш и ще я оставиш.
Просъска друга змия отстрани, изскочи пред мен на тънка лента, но старата грабна и нея и в миг я хвърли в жаравата, като мърмореше под носа си неразбираеми цигански заклинания. След това се наведе, сграби от жарта с две ръце и хвърли нагоре, към луната.
Мъгливия ореол около светилото сякаш се разтвори в невидима вода, луната засия с неподозирана сила – сега можех да видя всяка тревичка, посребрена от сиянието й. На тази светлина и старата ми се стори не толкова стара, "най-много на сто" – мина през ума ми абсурдна мисъл. Тя разбира се отгатна мисълта и промърмори през зъби: "Не, разбира се, много повече, много много повече, най-малко четиристотин, че и повече."
Стори ми се, че не е необходимо да отварям уста, за да говоря, тя и така ме разбираше а и силите, изпълнили ме чудодейно от омагьосаната вода, започнаха да ме напускат, като в сън трябваше да се насилвам да движа устата си, все по-трудно беше за произнеса и една единствена дума. Нещо вътре в мен се съпротивляваше на това заспиване, някой друг, не аз, дълбоко скрит на дъното на същността ми, беше нащрек и искаше да ме държи буден, ритмично сякаш удряше камбана дълбоко, дълбоко в мен, но монотонните ритмични звуци ме приспиваха още повече. Видях в просъница как циганката протегна дългата си черна ръка и ме плесна силно по врата. Не, не ме заболя, само дето странната сънливост, която ме беше налегнала се изпари отведнъж.
- Умори се, все пак, - мърмореше циганката с хрипливия си глас, - как няма да се умори, малко дете, аз им казвах, дете е още, малко дете, ама не та не!
След това ме погледна строго и заповяда:
- Хайде, сега свърши  което ти е заръчано. Ей там, зад чешмата – седем стръка синя тинтява. Ама не само това, ами и вратига да скъсаш, и комунига – все по седем стръка, нищо, че не ги познаваш, като ги видиш, ще ги познаеш, донеси ги тук и ги хвърли на въглените. Като прекадиш, змеицата ще се махне, дето те е заключила, проклетницата, да не можеш да виждаш световете и като се махне, тогава пердето ще се вдигне от очите ти и ще видиш.
Не чаках втора покана, бързо изтичах зад чешмата и ръката ми сама откъсна това, което беше необходимо. Тогава не се замислих, но по-късно много пъти съм се удивявал на ръката, която знае винаги повече и по-вярно и по-бързо от нас, стига да й се доверим. Излязох бързо пред чешмата и чух циганката да си мърмори:
- ...че бил дете, та щял да ги види и разбере най-точно, задето бил дете... Хайде де? – тросна ми се, като ме видя, - Какво чакаш, хайде хвърляй!
И отново задими с лулата си.
И тогава усетих, че времето е дошло, протегнах шепи с тревите върху жаравата и разтворих пръсти. Тревите се посипаха върху живите въглени, засъскаха соковете им, гъст бял ароматен дим обгърна жаравата.
И сякаш мракът се залепи за този дим и бързо се издигна към небето заедно с него като нелепа съдрана траурна завеса, отвсякъде нахлу и засвети, и изпълни със себе си пространството синя кристална светлина и от нея се роди най-невероятния свят, който можех да си представя. Не, не бих могъл даже да си го представя, защото ми липсват и днес думи да го опиша, а ние изграждаме представите си с негодните кирпичи на думите. Дълго време мислех, че е сън – най-красивия сън в живота ми, не казвах никому ни дума за него, за да не го омърся по някакъв начин, да не помрача блясъка му. Защото как ще разкажеш нещо, за което нямаш думи?
Най-близкото, което ми идва на ум, колкото и тромаво и грозно да е, в сравнение с изживяното е кристалът. Цял един свят, изграден от синкав блестящ, прозрачен, гъвкав, течен, лек кристал. И можеш да видиш вътре в нещата по-ясно, отколкото виждаш контурите им, защото контурите са условни, няма ги, можеш да проникнеш в нещата, да станеш те, да преминеш през тях, вземайки от тяхното озарение в твоето, да почувстваш най-истински онова, което те чувстват по начина, по който те го чувстват.
Да, да, и чешмата беше там, цялата от кристал, цялата кристално прозрачна и кристално прозрачна вода течеше от блестящите чучури и в цялата й същност течаха и се гониха, като пъстри жилки, силите. Такава беше и земята, на която стоях и кристалът, от който се състоеше беше като лек дим под краката ми, без усилие прониквах в дълбините й, срещах неизвестни същества, непознати явления и всичко се движеше, всичко блестеше и пулсираше от малките пъстри поточета, неизвестното ставаше известно, само като го погледнех, непознатото ставаше познато и близко и влизах в него, и ставах то, и отново го напусках, без да го напускам.
И дърветата не бяха дървета, както и тревата не беше трева, макар, че бяха по-истински от истинските, целите изградени от променящи се геометрични фигури, имената на които не знаех, но нямаше нужда от имена, нямаха имена, и се променяха заедно с идеята непрекъснато, светещи, искрящи, течащи, променяха формите си, степента на неописуемата си прозрачност, и всяка промяна разтваряше като гигантско ветрило нова вселена от значения и смисли, и нямаше нужда да ги разбирам, за да вникна в тях, и те ми бяха съвсем ясни и близки, за да ги обгърна всичките в един единствен миг и да потъна в неописуемото щастие на тяхното възприемане.
Времето беше спряло и аз можех да видя промените, за които са нужни хилядолетия, но не, времето беше по-скоро като кълбо на огромно махало, окачено на небето, като голяма невидима топка и аз можех без никакви усилия да тласвам тази топка напред или назад, да се плъзгам заедно с него в миналото или бъдещето, или да се отдръпна и да гледам кротко отстрани.
Луна също имаше, но в искрящата светлина на небето тя не светеше, а преливаше от цветове, които поглъщаше в себе си, събираше ги всичките в сърцето си и отново ги изригваше, разпиляваше ги меко в кристалния въздух наоколо, виждах формите на нейното излъчване и ме обземаше безкрайна радост от това, че съществувам сега и тук, така чист, така кристален, като всичко.
На мястото, където беше седяла старицата сега виждах млада и изключително красива жена. Тя беше съвсем гола, но в голотата й нямаше нищо вулгарно, нищо срамно и порочно, както и нищо прекрасно, прозрачния кристал, от който се състоеше, разкриваше не анатомични структури, а само цветовите преливания и избухвания на вечно раздвижената неподвижна красота на човешката душа. Съвсем естествено сърцето ми се изпълни с любов към тази жена и аз бях там, вътре в него, и го видях как се изпълва с любов не само към жената, но и към целия свят и не само към тоя, който беше пред очите ми, но и към оня, другия, от който бях дошъл и на който този беше нещо като идея, като смисъл и оправдание.
И я запитах тихо в сърцето си коя е и не е ли тя моята майка, и ми отговори, но отговора не помня, беше нещо за вграждане – дума, която научих много по-късно, но която усещах още тогава, та нали бях в цялата си подвижност вграден в структурите на огромния кристал, бях щастлива искряща част от него.
А и майка си видях, и баща си – достатъчно беше само да си помисля, не точно и да си помисля, а само сянката на мисъл за тях да трепне в сърцето ми – и веднага си там, виждаш в съвършени кристални структури прекрасни кристални хора, майка ми, такава каквато я познавах, но колко прекрасна беше сега тя, сякаш бях разгадал съвършенството на чертите й и баща ми, също толкова съвършен, и тяхната връзка видях да припламва в съня им, да проблясва в милиони светещи снопчета, видях идеята за всичко това, големия кристал Сестрицино с красиви хора в красиви състояния, отпреди и отсега и отсетне, по особен начин вградени в отношенията си един към друг и всички свързани в едно цяло и голямо, по особен начин изпълващи със себе си невероятните образования, които можи би в другия свят имаха имена като улици, къщи, махали, видях и припламващите огньове в сънищата на хората, които иначе отделяхме от себе си и наричахме цигани, тук в този свят разлика в структурите на техните кристали от тези на нашите нямаше.
Изпълнен беше този свят с всичко и само тъгата я нямаше, и отчаянието, и болката или смъртта, нямаше място за такива неща, защото кристалите изпълваха всичко. За да влязат такива неща, трябва преди това да им направиш място. Много по-късно, когато прочетох за виденията на светците, си помислих, че като са описвали рая, те са имали пред вид точно този свят, на който за миг и аз бях жител.
Колко време продължи моето присъствие там, където нямаше време? Мога много много дълго да си спомням. Подробности, които изплуваха по-късно и още по-късно в паметта ми, ме караха да мисля, че споменът за този свят е в мен, надиплен като ветрило и мога да го обхващам само постепенно и на части, а ми беше даден наведнъж и в един миг. Възможно е и въображението да дорисува пейзажа впоследствие, използвайки неговите собствени материали и средства, както кристалите сами изграждат своята решетка, ако семето им е засято в благодатна среда и строят своите, залегнали като идея в това същото семе, чудни форми.
По късно често си мислех, че съм сънувал всичко това, мина ми през ума и мисълта, че съм бил умрял за миг или за вечност, все едно, там това няма значение, там е едно и също, но тогава и там всичко беше истинско, беше не само истинско, но много по истинско от онова, което сме свикнали да наричаме истинско, сякаш едва сега бях успял да видя истинския свят или поне едно от неговите лица, сякаш до този момент бях живял в кошмарния сън на битието и едва сега се бях събудил, щастлив в моя дом, в моята родина, в моя свят, в моя истински живот.
Тогава ги видях. Тогава те ми се показаха и не ме питай как изглеждаха и какво ми казаха, защото не зная. Знам само, че бяха мои приятели, мои стари приятели, с които ми беше хубаво и аз бях един от тях, бях част от тях, не ми беше нужно да питам за нищо, тъй като знаех всичко и само една бликаща радост да съм с тях, да ги виждам, да общувам с тях     , да бъда един от тях ме завладяваше до степен моите човешки понятия, между които е и паметта ми, да останат някъде долу, в нищото. Откъдето бях дошъл.
По-късно се оказа, че мога да разказвам с месеци, с години за този единствен миг, защото дълбочината му беше безмерна. Струваше ми се, че си спомням думи, разговори, срещи, а съм бил само миг с тях. И не знаех кое наистина си спомням и кое моето въображение създава като спомен, сигурно в мен бяха посети семената на спомена, от които предстоеше да израснат и се разлистят огромни дървета. Като кристалите, за които вече разказах и които се доизграждаха в мислите и сънищата ми. Говорили ли са ми за силата и че ще я срещна, и че трябва да я пазя само за доброто, но ето, че като ти разказвам всичко това, думите отново ме объркват. Не е сила онова, което наричаме сила, нито добро онова, което наричаме добро. Много по-чисто е от всяко наше понятие, по-неуловимо от всяка наша мисъл, по-истинско, но какво наричаме истина!?
Онова, което си спомням, е, че младата жена ме погледна, станах лазурен от погледа й, и каза:
- Ела сега, ще те целуна, за да не те е страх.
Приближих се и потънах в прегръдките й, меки и светли, сякаш можех да премина през нея.
Тогава тя ме целуна и аз зная, че мога да изживея десет живота, без никога да изпитам нещо подобно, сякаш целия свят, сякаш небесните сфери се надвесиха над мен и ме целунаха.
Отдръпнах се омагьосан. И видях, че сме останали само четиримата – жената, чешмата, луната и аз. Жената се засмя звънко, протегна ръка, грабна луната от небето и отхапа голяма хапка от нея. Тогава изгубих съзнание и само дълго чувах как отеква камбанния смях на жената.
Дойдох на себе си отново в нощта на старата реалност пред пресъхналата чешма, луната светеше нащърбена и озаряваше зловещия пейзаж, стори ми се, че виждам по нея още следите от кристалните зъби на жената, в която се беше превърнала старата циганка. От нея, както и от жаравата нямаше нито следа.

 

Георги Караджов

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер