Поезия - Людмила Билярска - бр. 20-2017

Людмила Билярска
Печат

  

С любов за Нея!

 

/за всички, които са далеч от България/

 

Когато градът уморено притвори клепачи

и ярки светлици обшият кобалта в нощта,

а вятърът-бродник по мрамора бързо закрачи -

сред всички светлици ще трепка самотно една...

Зад малко прозорче - все спомени с пъстра шевица.

Сърцето ги листи под звънкия ромон на чан.

Във дланите тръпне умора със пулса на птица.

Тъгата едрее и миглите сипе с роса...

Под прилива-сън ще потъват и гаснат прозорци.

И само един ще е бял, нежно-бял до зори -

на тихата стая огряна от малка иконка

и кът със светини, пред който с любов се мълчи.

 

Животът е чудо!

 

Погледни утринта със щастливи очи -

нещо важно за тебе пристига!

Щом си вече във новия ден запомни,

че късметът е с кратичко име.

Поеми си дълбоко най-жадния дъх.

Изхвърли всички парещи мисли!

Онзи казал, друг рекъл - проблеми до смърт!

Прогони ги. 

Започвай на чисто.

Усмивката

 

Усмивката разцъфна като слънце

иззад тила на смръщения ден.

На всичкото – валеше до продънване.

На всичкото – тъга пропъпли в мен.

 

Кой предполага слънце в тази киша

и под небе провиснало от гняв?

Но тя се появи. Изгря. Задиша.

Докосна с най-високия карат!

 

Изпрати я човек. Не го познавам.

Тъгата се изниза. Отлетя.

И колко малко трябва, за да кажеш:

О, Боже, колко е красив света!

Под обвивка от тихо...

 

/инспирирано от: Поглед към Земята от Космоса/

 

Плетеник от милиарди човешки съдби

сред прогледнали водни пространства.

Вкочанени до синьо и сиво земи,

светлини подредени в гирлянди.

Милиарден живот сред пустини и лед,

сред вода и пространства от сухо.

Илюзорен покой, 

замаскирал кипеж,

под измамна обвивка от тихо...

Слънце в топола

 

А слънцето от детските ми дни

не губи и до днес очарование.

В моментите, когато се смрачи,

поемам към познатите поляни...

 

Подскачам на едно краче към тях -

с филийка хляб, приготвена от мама -

със сиренце, със мед или пък мас.

Играта там е вече във разгара.

 

А Нели вее русички коси

и сладко си отхапва зряла круша.

Неканен Коцето при нас стърчи.

На всичкото - е с гумени ботуши!

 

Прошепваме си с Нели и бегом -

с безгрижен смях се скриваме от него.

След малко всички тичат след балон.

На столче от ръчички носят Ела.

 

Подскачаме високо на въже.

Редуваме се – да опитат всички.

На Бели пеперудки сме по две.

Притъмва се – и ето ни на жмичка.

 

Във джобченце от жлътнало листо

си пазя слънце, кацнало в топола.

Тъгата щом заплиска със ведро,

по мостчето потеглям - нежен спомен.

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...