Поезия - Людмила Билярска - бр. 19-2017

Людмила Билярска
Печат

  

 

Ти можеш!

 

Не я подхранвай, за да изкласи.

Плодът й е опасен и отровен.

Изтръгвай я, а после изравни.

Омраза не отглеждай – ти го можеш!

 

За кълнове на завист виж добре.

Прокрадва се през всичките сезони.

Побързай и с душа и със сърце.

Изкорени до дъно - ти го можеш!

 

От тъмната планета семенца

допуснеш ли – очаквай и разломи...

Врагувай срещу мрака над света.

Ти можеш, направи го! Ти го можеш!

 

Не са зелени...

 

Те ни помагат. Винаги са тук.

Закрилят ни дори от нас самите.

Като дете, прохождащо пръв път -

подават ни и длан да не залитаме...

 

Прошепват ни велики добрини.

Показват ни и точно как да стъпим...

Извеждат ни от тъмните ъгли

в моментите, когато сме объркани.

 

За тях сме в твърде крехкия етап –

на прехода – от детството към младост...

Да, сложна възраст. Хич не е игра.

Игрите трябва да са доиграят...

 

Преминем ли парливият момент,

постигнем ли желаната константа,

ще проумеем и ще разберем -

кое е вечно и кое - за малко...

Защо, Боже?

 

Това, което зърнах ме посече.

Викът ми се задъха неотронен.

Мигът се сви на топка и се свлече

от силата на гледката отровен.

 

Това, което зърнах ме разтърси.

Денят се олюля, като по Рихтер.

Навярно и небето спря дъха си.

А после се пропука и разсипа...

 

Единият се качваше на Ровър.

А  другият провлачаше количка.

Понесъл ориста си на бездомник,

той бе побрал живота си в торбички...

ОБРАЗИ ВЪВ ВОДАТА

Привежда се над нея ракитака.

И детството ми също се оглежда.

От старост е превила гръб върбата.

И детството все повече се свежда.

 

А тя е същата – забързана и млада.

И клоните ракитови повлича.

Все се заканва, че ще ги удави…

Бъбривка си е малката рекичка.

 

И колко ли лета ще са потребни,

докато скъса връзката с върбата?

Все някой ден ще е последен.

Без образи, ще съмне над водата…

Следобедни сенки по пътя…

 

Прегазвам сенките на късния следобед.

Във огледалото – обратно виждане -

денят подтичва, за да ме догони…

Почти успява, вече е наблизо.

 

И ето, че ме задминава важно.

Поема западно към своя изток…

Познато фадо лее се протяжно.

И оживели сенки се разбягват с писък...

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...