Поезия - Людмила Билярска - бр. 18-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Гергьовден 

 

Върбицата наниза огърлици.

За нощ една трендафилът е грейнал.

Планински вятър гъне бели ризи.

На момино челце венец прогледна.

 

Стопаните от ранно утро бързат.

Не стягат оран, а трапези готвят.

Клонакът цял рояк врабци навърза,

а Свети Георги ръси радост в златно.

 

Камбаната отпървом тръгна плахо,

а после се затича из простора.

Врабченцата с дечицата запяха.

Гергьовден ни почуква да отворим!

Глас от дълбините на времето

 

Щурците пеят. Глас от древността е.

Далеч от дълбините се оттича.

Разказват и омайват, и омайват

с легенди и предания, и притчи...

 

Заслушай се. Душата си залюшкай

в магията на нежната им врява.

Невидими потоци ще зашушнат

Гмурни се в тях до дъно. То спасява...

Деца на колела

 

И тогава ги видях - в очертание от слънце,

светлокоси, устремени – пет деца на колела.

Всичко друго се изгуби:  мрачно-тъжно, сиво-тъмно.

Боже, колко са красиви тези чисти личица!

 

И когато ги видях, в мен отприщиха лавина.

Без остатък смете бързо – и горчиво , и тъга.

Край прозореца ми мина ято от врабченца мили!

Пет дечица устремени. Пет разрошенки слънца!

Ранимата й същност...

 

Ако във музиката има и мажор,

в поезията стъпките са тихи.

И както тихо качва труден склон,

и върховете в тишина постига...

 

В картините контрастите са стил.

В поезията преходът е плавен.

Натъфриш ли я с обици и грим,

изгубва си и същността тогава.

 

Не й намятай делничен халат,

от него мигновено става сива.

Понякога лети. И знае как.

Пришиеш ли й сам криле - загива...

Усмивката

 

Усмивката разцъфна като слънце

иззад тила на смръщения ден...

На всичкото – валеше до продънване.

На всичкото – тъга пропъпли в мен.

 

Кой предполага слънце в тази киша

и под небе провиснало от гняв?

Но тя се появи. Изгря. Задиша.

Докосна с най-високия карат!

 

Изпрати я човек. Не го познавам.

Тъгата се изниза. Отлетя.

И колко малко трябва, за да кажеш:

О, Боже, колко е красив света!

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...