Поезия - Людмила Билярска - бр. 17-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Звездана

 

За втора нощ очи не склапя.

Прегазил нощната стена,

стои безпомощен и грохнал

със газениче във ръка.

Ту я покрие, ту й шепне

нелепици като дете.

Потта попие, в страх притрепне,

щом сети как душа бере.

Човек е сякаш. И е скъпа -

навсякъде му е другар

По път със нея е замръквал.

Със него дърпа чер товар...

Поднася й водица в менче:

пийни душице - й шепти.

Сълзи напират. 

Мъж е...Eх,че...

Тежи му мъка брана с дни.

Животното задиша кротко.

А той не спира да мълви:

гребни, Звездано, от живота.

От моя, давам – си гребни.

Окото бавно се избистря,

пристъпва вече на крака.

Отприщен мъжки вопъл плисва.

Сполай ти, Боже! - проехтя...

Не позволявай да се случи!

 

Денят се сгърчи, потъмня и - сви.

Тъй както червей след пороя.

И как нататък... как да продължи,

след битката на скъпите си хора?

Не иска да повярва, че са те –

пред погледа й всичко се полюшна.

Във люта схватка двама врагове,

които преди час с любов я сгушваха.

Изстрелват думи, заредени с ток -

над нея се сгъстява страшен облак.

И всичко е потънало във мрак,

а слънцето е някъде зад щорите.

Разпадат се мечти и светове.

Като онази къщичка от лего...

Тя има само тях. Къде да спре?

Главицата отказва да се справи.

Захлупва се сломена по очи –

неистов вопъл в нея се взривява.

Задъхва я. Разкъсва я. Крещи.

Една душица детска е на прага...

Понякога

 

Понякога е болничко - гори.

Когато му се смеят тихо страда.

Оплесква се до лакти при игри.

Коленцето охлузва като пада.

 

Понякога, преди да спре сънят,

в пердето се раздвижват великани...

Очичките притиска със ръка -

не знае колко топло е до мама.

 

Похапва му се сладко след игра.

И иска да си има тротинетка.

Със нея ще потегли из света.

Мечтае да си има птиче в клетка.

 

Понякога ще спре на вас очи.

И ще ви пита: “Имаш ли си къща?

Нали за мене идваш, ми кажи?”

Понякога светът е в кал до гуша...

Равновесие

 

Какво отдаде? Ясно е, че взе.

Животът е приятен в равновесие.

Натрупваш. Става връх. 

Върхът расте.

И в някой миг – лавина го отнася...

 

Раздавай щедро с капчица любов.

Такъв подарък отдалеч се вижда.

Към своя дар вплети и благослов.

Така дадеш ли – получаваш трижди!

 

 

Везна...

 

Изпълнен е и диша всеки миг -

от твоят ден, от нощите. 

И всичко

е с устремна посока към зенит... 

Везна прецизно мери всяка мисъл.

 

И всеки звук,  всеки твой трептеж

се включва във стихията на вихър.

Обратно получаваш  във ответ -

това което сам си си повикал...

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...