Поезия - Людмила Билярска - бр. 16-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Атон

 

Тук земята не знае ситнеж на жена.

В светлина, светлината се ражда.

Натежал е от святост и мисли брега.

Всеки звук е молитва във жажда.

 

Всеки изгрев разлистен, е вик от любов,

там, където жена не пристъпва.

И дъхът на монасите сторил е брод,

Той да слезе сред тях като пътник.

 

В най-безмълвното място, далеч от света,

даже птичият зов е закрила.

Там,  където не броди гласът на  жена,

до сина си пристъпва Мария...

Ухание на радост

 

Разбудено, селцето се раздвижва.

Пресипнали и вторите петли

до първите перата си подреждат.

Звънче от стадо хуква да брои...

 

Дечица дребни припват из дворове.

В комините оджаците димят.

Разщъкват се и ранобудни хора.

Кутренце погва шарен котарак.

 

А слънцето се вдига да ги види

и без да иска ръсва слънцежар.

Дечицата под сенките се скриват.

Бръшлян катери хладния дувар.

 

Старица свила ябълки в престилка

застава под съседския чардак.

До нея малко коте се умилква.

Ветрец разнася лъх на топъл хляб.

Поезията

 

Ако във музиката има и мажор,

в поезията стъпките са тихи.

И както тихо качва труден склон,

и върховете в тишина постига...

 

В картините контрастите са стил.

В поезията преходът е плавен.

Натъфриш ли я с обици и грим,

изгубва си и същността тогава.

 

Не й намятай делничен халат,

от него мигновено става сива.

Понякога лети. И знае как.

Пришиеш ли й сам криле - загива...

Не изричай...

 

Не казвай сбогом. Никога не казвай.

Отиваш ли си – просто си тръгни.

На птиците крилете не подрязвай,

след себе си мостове не гори.

 

Вратата не зазиждай след потегляне.

Защото път е, знае ли човек?...

Прекрачваме я, като за последно -

възможно е пред нея пак да спрем...

 

Не казвай сбогом - същността е мъртва.

Красиво ляга в песен, не в живот.

Опитай през гнева да я преглътнеш.

Отрониш ли я – дава мъртъв плод...

 

 

Диагноза: човечност...

 

Лепят диагнози под път и над път –

за страх от високо, тъмница...

Безброй етикети хвърчат ли хвърчат

над всяко човешко различие.

 

А всеки със своя си белег дошъл.

За малко дошъл, не за вечност,

със свой етикет и по своя си път.

На моя пишете: човечност...

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...