Поезия - Людмила Билярска - бр. 14-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Майка

 

Тебе първа изрича в свойта светла и тиха молитва.

Пред Олтара свещица, първо пали за теб.

Щом те чуе да пееш, на лицето й каца усмивка.

С твойта болка е скършен, потъмнял слънчоглед.

 

Ти си нейното птиче. И разперва крилете тревожно,

всяка сянка оглежда, ако грозно снове.

И ще бди до последно, да те брани троха неподложила.

Тя те вижда пораснал, а в сърцето те носи дете.

 

Обичта й е бяла и лъчиста магия над  мрака.

Всички нейни слова са със звън и карат.

Светлинката на пътя. Тя до сетния дъх  ще те чака.

И се взира до сълзи. И е вярна до смърт.

Светла пролетна песничка

 

Плахи листенца прилежно окичиха –

ниските клони и храстите чак.

Стрелкат се малки угрижени птичета. 

Толкова голо е! Как да гнездят?

 

Рошаво слънчице гледа разбудено. 

Над суетнята протяга лъчи.

Готви полянката новите губери.

Пролет! Пролет е! И си личи!

Размерът на егото

 

Усетиш ли, че егото едрее,

логичен извод: трябва му храна.

Ако прескочи бързо два размера,

алармата поглеждай за беда!...

Набъбнало, опасно натежава,

за сметка на сърце, душа и дух.

Диетата започната овреме –

гаранция - да не останеш кух...

Измести ли ги, бързо се огледай -

не ставаш и за онзи свят дори.

Преди да каже – дай, речи: не давам!

Размерът му под нулата смъкни...

Магията Белоградчик

 

Неповторим градеж на вечността.

Една втъкана във света хармония.

Незнаен почерк. Прелестна следа

в земя побрана в шепите на Бога.

 

Под нежния лазур – магичен знак.

Незнаен код вграден в гранит и слюда. 

В страна голяма, колкото юмрук -

изваяно от камък земно чудо.

 

 

Бразди 

 

Чия ли длан небето набразди?

Лехичките са рохкави и равни.

Сега е време да се застоим -

с незнайния стопанин да се радваме.

 

Усещане за ред и за покой.

Над нас е подредено и засято...

Кои са те? Или пък кой е той?

Дали сега не гледат към земята?

 

И как ли им изглеждаме от там?

Дано и нашта оран  носи радост.

Или прикриват погледа си с длан,

потръпвайки от земния ни хаос?...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...