Поезия - Людмила Билярска - бр. 12-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Лалетата на Чикаго

 

Внезапен рай  за гладната душа,

залутана  в гора от светофари,

за вгледаната в делника тълпа,

забързана минутата да гони.

 

Заря под изуменото небе. 

Вълшебен миг от цветове. Соната.

Лалета  крехки в бързото сърце. 

Изящно дефиле на красотата.

 

Един жадуван стил в сезон-мечта,

разбулен  елегантно, без фанфари.

Ноктюрно прозвучало под дъга.

Щастлив въздъх на пролетно Чикаго!

 

Там някъде...

 

Там някъде – литва в безкрая душа.

Със вик, дъх поемат близнаци.

За работа бърза припряна тълпа.

Два погледа дават си знаци...

Там някъде пишат прощално писмо.

А други - потеглят за среща.

Полита и първото детско “защо?”.

Запалват венчалните свещи.

Там някъде лумва пожар във степта.

Кошута разплакано тича.

Ядосано вятърът рони листа.

Стопяват се в залеза птици...

Съблечи натежалото!

 

От първите ни мигове започва 

невидимото-видимо навличане.

Расте кожухът и си го износваме,

до онзи сетен полет на душата...

Навличат ни, 

навличаме, 

навлечени -

със страхове, със викове, обиди...

Препъване, настъпване, плесници...

Тежи кожухът и надолу дърпа...

Задъхани от него -

остаряваме...

Едва вървим помъкнали теглото.

Каква е, всъщност, от това избавата?

Събличай всичко! 

Толкова е просто.

Той чукаше със стъклени ръце

 

Очаквах го. 

В началото почука плахо по прозореца.

Усетих как се сля с тъгата в мен.

Забарабани със стъклени ръце чевръсто.

И молеше, и сипеше закани.

И търсеше лицето ми, 

обливайки стъклото във сияние.

Не трепнах. Не изтръгнах и въздишка.

Полека укроти гнева си.

Притихна, вслушвайки се в пулса ми.

Обгърна ме в шептежа си,

такъв, какъвто го очаквах.

Дъждът.

 

 

Коренът нз злото

 

„Бедността не идва от това,

че не можем да нахраним бедните –

а богатите...”

 

Светът е гладен. Не признава чест.

И добротата куфари залъска…

Довчерашното не битува днес.

Замислиха и други да напускат.

Любов и милосърдие ведно,

си шушнат май и те да ни помахат…

Гладът е лош съветник, затова

без обич - е обречена Земята.

Не питайте: Защо? Къде? Кога?

Отиват си обидени. Така е!

Бедата всъщност идва от това:

богатите насищане не знаят...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...