Поезия - Людмила Билярска - бр. 11-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Като деца – повярвали във вечност

 

Вървим по детски боси по брега.

Под стъпките – бездомно и студено.

Ревнивите вълни налитат с вой

и после се оттеглят примирено.

 

Посоката не знаем затова

поемаме след писъка на чайките.

Безлунно притъмнява над брега.

Водата милостиво ни погалва.

 

Поглеждам те. Докосваш ме с очи.

Вълните са ритмични и насечени.

Вървим безпътно-бавно и  мълчим

като деца повярвали във вечност...

 

Босонога скитница

 

И някой ден ще скъсам всички нишчици,

синджирчета, връзвали, закопчалки...

Ще бъда себе си. Онази – другата.

Различна от съпруга и от майка...

 

Торбичката с досадни задължения,

ще хвърля до хартийките от вчера...

С затворени очи ще лепна пръстчето –

на картата... И просто... ще живея...

 

Ще пусна хвърчилата на мечтите си.

Отдавна сбират прах в оная ракла...

След тях ще припна босонога скитница.

И ще загубя ключа за обратно.

Прелюдия

 

Годините ни вече са разлистени,

за да се лъжем, че ще бъде същото...

Боим се да катерим истини,

пред тръпката да слизаме заблуди.

 

Ще поизстържем лекичко патината,

с надеждата предишното да светне...

И ще отпиваме на глътки виното.

Като за помен. Като за последно.

 

Намерили спасение във бягството,

на кратката картонена илюзия...

Ще разберем, че циганско е лятото.

Една дълбоко дишаща прелюдия.

Имигранти и стандарти

 

Подхвърлят им стандартно безразличие.

Но болката стандартно не боли!

Навсякъде стандартност, от приличие.

Подтекста ясен: Да не сте дошли!

 

Привикват да са в края. И се свиват.

Животът им – лице на тъжен мим.

Децата им и те растат унили.

От другаде дошъл – не си любим!

 

Преградите дали ще се надскочат?

Уж нова ера времето тъче.

Стандарти няма в никоя порочност!

Душата е без герб и цветове...

 

 

ПОДРАНИЛО ГОСТЕНЧЕ

 

В прозореца ми гостенче наднича –

притихнало в студа, не трепва чак.

Едно безстрашно, подранило птиче

очаква топлинка на моя праг.

А снежната виелица нехае -

ядосано се вие и свисти..

Размята сняг, не иска и да знае,

че то е прекосило сто земи.

Че някъде със дом се е простило,

но устремния зов за свобода, 

във малкото телце е вляла сила

и ето го – очаква във студа.

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...