Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

четвъртък
август 17
Home Седмицата Култура Дядо Керим и неговата внучка

Дядо Керим и неговата внучка

Е-мейл Печат ПДФ

Прескочих забързания поток, който разделяше голямата поляна на две почти равни части и се забързах към другия и край. От едната страна беше палатковия ни лагер, а от другата започваше гъста гора. Примижах срещу силното слънце, което се бе надвесило над поляната и почти на бегом се мушнах под големия разклонен дъб. Беше в самото начало на гората, почти се бе разперил цял над поляната, сякаш се перчеше пред останалите дървета. Ама и в перченето му имаше някакво нахалство. Клонаците му бяха сбутали крехките малки клонки на смърча до него, а младият бряст от другата му страна се бе устремил нагоре да търси въздух и светлина. Този спор за място в гората на Родопа планина така я бе ошумил, че слънцето едва успяваше да надникне през клонаците и. Ама точно това я правеше и хладна, и приятна. Винаги когато тръгвах за овчарника и бе така горещо както днес, притичвах през поляната, защото юлското слънце тук на високото така припичаше, че го усещах как изгаря тънката ми избеляла войнишка куртка. Но пък мушнех ли се веднъж под клонаците на дъба, веднага усещах хладния полъх на гъсталака и с лекота поемах по стръмната криволичеща пътека нагоре, която за по-малко от час щеше да ме изведе под билото, на една малка, но много красива полянка, където беше овчарника.
Напоследък обичах да се качвам при него. Обикновено в неделните дни, когато не ми се тичаше с другите войници надолу по пътеките към Якоруда. Това малко градче, от другата страна на Места, ни разнообразяваше войнишкия живот. Почти четири километра ни деляха от цивилизацията в него. Не ни предлагаше много развлечения, но си беше друго като се умешаш с цивилните. Разхождахме се по двама трима и търсехме да срещнем очите на някое момиче, да му се усмихнем. И ако и то отвърне на усмивката, това си беше направо завоевание. После цяла седмица разказваш как точно те е погледнала и как ти се е усмихнала. И другата неделя пак тичане надолу за лов на усмивки. Колко му трябваше на един войник, който със седмици понякога стоеше високо в балкана.
Не знам какво ми стана, но много често започнах да пропускам екстремното спускане към цивилизацията. Предпочитах вместо надолу, да се кача още километър и половина нагоре в Родопа планина и да отида при овчарника на дядо Керим. Запознах се с него, когато един ден обикаляхме с една верижна машина да търсим висок и прав бор. Трябваше ни за електрически стълб в палатковия лагер. Тогава много се впечатлих от стария човек. Поседнахме уж за малко, а преседяхме повече от час. Беше гостоприемен, с благ характер и много добър разказвач. И всичко, дето разказваше, беше интересно. Като се разделяхме, го попитах може ли да дойда някой ден пак да си поприказваме.
- Ами че ела, войниче, то дядо ти Керим само това чака. Да му дойде някой, да си подумат малко. С овцете и кучетата си думам по цял ден, ама човешката приказка си е друго нещо.
От тогава няколко пъти се качвах при него. Все го питах дали иска да му донеса нещо. Но той махваше с ръка и се усмихваше.
- Дядо ти Керим си има всичко. Нищо му не требе – казваше винаги и ме потупваше на изпроводяк.

 

***
Никога няма да забравя, когато отидох първия път сам при него. На тръгване минах през артелната и напълних брезентовата мешка с провизии. Едно парче шпеков салам, масло, един хляб, кутия вафли, два компота, калъпче ябълков мармалад..., каквото видях вътре, от всичко взех. Доста се озорих през гората, докато изкачих стръмните пътеки с този товар. Много тежка ми дойде мешката, но пък си мислех през цялото време как ще го зарадвам. Представях си как дядо Керим ще откачи от колана големия нож и ще нареже салама. После ще разчупи хляба и ще отвори маслото, а пък може и мармалада. Това ме караше да бързам нагоре, исках по-бързо да съм при него.
- Абе, момче, то хубаво си донесъл всичкия този армаган, ама що ти е требвало да се мориш с него по върлото – гледаше усмихнат дядо Керим това, дето вадех от мешката – я виж как си се запотил. Е, седни тука до дънера да отмориш, пък дядо ти Керим ще стъкми нещо да те нагости.
Това, че трябваше да поседна, си беше вярно. Бях се изморил, ама така и не разбрах защо дядото не се зарадва. А той забърза до плета и откачи един почернял голям тиган. Погледна го отвътре, после наскуба малко суха трева, сгъна я надве, натри и го забърса. След това го сложи върху двата камъка наблизо, дето е горяло огнище, събра няколко сухи клони наоколо и скоро пламна един хубав огън. Гледах го как чевръсто се движи. Беше среден на ръст, с ниско подстригана бяла коса. С дочени панталони и широк кожен колан, който пристягаше сива домашна риза.
- А сега вземи това столе и седни да ти е по-удобно, ей там под сайвана – каза дядото и ми подаде трикрако столче – е и едно за мене. Сега ще донеса и масето .
Беше си направил една ниска кръгла масичка. От мазнината, която бе покапвала отгоре и, почти се беше полирала. Дядо Керим сложи една връзка пресен лук на нея и доста чевръсто го очисти, наряза го на ситно и с шепите го занесе в тигана. Там вече нещо цвърчеше и наоколо се усети миризмата на пържено месо. С голяма дървена лъжица дядото го разбърка, после свърна зад плета и от едно голямо глинено гърне извади няколко яйца. Чукна ги едно по едно майсторски на ръба на тигана, поразбърка няколко пъти с дървената лъжица и хвана дръжката. Мина покрай дивата круша и взе подпряния там плочник.
- Ха сега да видиш как дядо ти Керим ще те нагости – каза той и сложи горещия тиган върху плочника.
На няколко пъти, докато дядото подготвяше тигана, исках да му кажа, че специално аз не съм гладен. Но сега, когато от тигана пред мен се носеше миризмата на пържено месо и топли яйца, забъркани с пресен лук, усетих как на два пъти преглътнах.
Тогава разбрах, че така сладко не бях се хранил никога. Топехме големи залци с дядото, приказвахме си и отпивахме на малки глътки ракия, която той наливаше от една пъстра стомничка. Бяхме седнали под ниския навес пред колибата му. Надигахме малките чашки с ракийка и си говорехме. По-точно си отговаряхме един на друг на въпросите. Той за големия си род долу в селото, аз за войниклъка и за големия град, в който съм роден.
Беше вече станал почти късен следобед. Мушици, бръмбарчета и разни други насекоми прелитаха, жужейки наоколо. Слънцето и то се бе наклонило и се канеше да се скрие зад отсрещната гора. А дядо Керим не спираше да задоволява любопитството ми и разказваше ли, разказваше за свои случки и преживявания в балкана. Тогава чух историята с двата вълка... Било е една много снежна зима.
„ ..Още когато първия път двата вълка прескочиха плета, ми стана ясно, че ще ми правят голяма поразия – разказваше дядо Керим – затова трябваше бързо да се справя с тях. Уверих се, че не са глутница, а са само два. Вероятно мъжки и женска. От ловците бях слушал, че така са много опасни. Нямах голям избор. Трябваше или да ги гърмя, или да ги тровя. Реших, че ще ми е по-лесно да ги отровя. Заклах една овца, одрах я и здраво я насолих с отрова. Оставих я ей там, до онези храсти. Още същата вечер я отмъкнаха. Рекох си „халал да ви е, дано ви отрови и ме отърве от вас." Нямаше ги цяла седмица. Бре, късмет, викам си, отървах се лесно. Но на втората седмица се появиха една нощ и натръшкаха четири овце в кошарата, а две отмъкнаха. Тогава реших, че трябва да ги стрелям. Една седмица ги дебнах. Първо гръмнах женската, после след няколко дни и мъжкаря. Но трябваше да заколя още една овца за стръв.„
Слушах го унесен, защото разказваше много увлекателно. По-късно чух още много интересни случки. Всеки път, когато идвах, той имаше какво да ми разказва.
***
Днес отново се бях запътил към него. Високите ми войнишки обувки скърцаха по каменистата пътека и трошеха нападалите сухи клончета по нея. Обичах да се катеря из балкана. Задъхан вдишвах мириса на боровите шишарки, на старата изсъхнала шума по пътеката и на десетките билки по поляните.
Катерех към високото било, към овчарника, откъдето се виждаше много надалеч. Гледката оттам бе замайващо красива. Водите на река Места проблясваха в далечината на слънчевите лъчи и лъкатушеха между Родопа, Пирина и Рила. Страхотно красива гледка се откриваше от овчарника на дядо Керим. Винаги като стигнех до тук се обръщах и докато успокоявах дишането си, гледах надолу отново и отново. Радвайки се на съдбата, че ме изпрати да служа сред красотата на България.
Тази неделя бях подранил малко. Още щом излязох от гората и видях, че до плета имаше завързано едно магаре. Дисагите му бяха натоварени. А гласа на дядо Керим се чуваше някъде отвътре. Приседнах под сянката на крушата и опрях гръб на напуканата застаряла кора. Казах си „дядото ще си свърши работата вътре и ще излезне." Овцете бяха на паша с Алито, помощника на дядо Керим. Той само ги пасеше, а дядото се грижеше за доенето и всичко останало. Казваше, че всяка сутрин идвали от мандрата да взимат гюмовете с мляко.
- Не, друго ми не трябва – чух гласа на дядо Керим и след малко го видях да излиза – а, войничето ми е дошло на гости.
- Здравей, дядо Керим – станах да го посрещна.
- Здравей, момче – подаде ми едрата си десница дядото – ети сега сгода да те запозная с внучката. Нали съм ти разправял за нея. Тя е мойта гордост и връзка със селото. Двамата с този дългоушко се качват един път в седмицата при мене. Фатима, къде си? Ела да те запозная с един мой приятел.
От затъмнената колиба се показа високо момиче. Приведе се да излезе под ниския навес и застана отпред. Беше с шалвари на някакви цветя. Плетено елече бе пристегнало гърдите и, а на главата си имаше бяла забрадка. Посрещнах я без никакъв интерес. Долу в града бе пълно с шалвари по главната. Затова сега вдигнах очи без желание. Слънцето светеше право срещу нея и тя бе примижала.
- Добър ден – раздвижиха се устните и, в които се бях вгледал.
- Добър ден – отвърнах и подадох по навик ръка.
Дланта и бе малка и много мека. Май се бяхме загледали един в друг повече от необходимото, защото задържахме ръцете си и усетих как топлината на ръката и плъзна по цялото ми тяло. Тук по балкана и най-вече долу в Якоруда можеше да се видят много помакинчета. Бяхме свикнали със забрадките им и почти не се вглеждахме в тях. То пък и да искаш, беше почти невъзможно, защото когато се разминавахме, те припряно подръпваха забрадките над лицето си. Затова сега се изненадах и вгледах във внучката на дядо Керим. Беше хубава. Забрадката не можеше да скрие красотата и.
- Фатима – почти ме стресна гласа на дядо Керим – ха, преди да тръгнеш ни направи по едно кафе, та да ни тръгне приказката с войничето.
- Добре, дядо Керим – раздвижиха се отново хубавите и устни. Усмихна ми се и се приведе да влезне в колибата.
- Тя е кафеджийката на нашия род – каза дядо Керим и ми посочи трикракото столче, после сам приседна срещу мен – прави най-хубавото турско кафе, сега ще видиш.
На един интересен поднос, който го държеше на халка с единия си пръст, тя ни поднесе двете димящи чаши, от които се носеше аромата на леблебия и хубаво кафе. Дядо Керим стана да я изпрати, а аз не пропусках всяко нейно движение. Видях как хвана поводите на магарето и запристъпя със сините си платнени гуменки надолу по пътеката. Движеше се с лекота по наклона, като повдигаше внимателно крак да прескочи по-големите камъни и бавно и полека навлезе по пътеката в гората.
- Иска да става докторка – стресна ме пак гласа на дядо Керим – това и е мечтата.
- Хубаво – успях да кажа и реших да сръбна от кафето.
- Казал съм и да не мисли за пари – сръбна шумно и дядо Керим от кафето си – каквото трябва ще дам.
Не ми се говореше. Затова поклатих само глава и вдигнах чашката си.
Исках да си тръгвам вече. Защото мислите ми бяха във внучката и почти не чувах какво говори дядо Керим. Бях приятно изненадан от хубавото и лице с бяла кожа, от естествения цвят на устните и от блясъка на двете хубави очи.
* * *
Както винаги слизайки по наклона през гората го взимах на бегом. То и да искаш да ходиш леко, нямаше как. Стръмната пътека те теглеше надолу и твърдите подметки на войнишките обувки приплъзваха, ту по ситния каменяк, ту по насъбралата се ланска шума, та се налагаше да се хващам за някой клон или тънко стебло на дърво, за да намаля скоростта.
Прибрах се във все още пустия палатков лагер. Тук там се мяркаше по някой войник от кухнята или дневалните. С ръце под главата се излегнах в палатката на леглото си, а пред мен непрекъснато бе лицето на Фатима. Виждах ту очите и, ту устните. Чудех се на себе си какво ми става.
* * *
Четирите месеца до уволнението бързо отлетяха. През това време успях да видя внучката на дядо Керим още два пъти. Първия път пак пред кошарата за малко, но нищо не си казахме. Срещнахме си два пъти очите, усмихнахме се и толкоз. Втория път обаче си тръгнах преди нея. Изчаках я в гората по пътеката. Седях на едно паднало дърво, когато тя се появи от завойчето зад гъстите шипкови храсти. Страхувах се да не би да я уплаша, но тя се спря още като ме видя. Гледаше ме мълчаливо, а устните и бяха полуотворени, сякаш искаше да каже нещо. Доближих се до нея и я прегърнах с двете си ръце през кръста. Не разбрах кога се сляха устните ни, но усетих топлината на ръцете и по гърба ми. Притискахме се силно и се целувахме дълго и мълчаливо. Разделихме се пак без думи, но този път преди да се скрие в гората, тя се обърна и ми помаха с ръка. Не се видяхме повече. Свалиха отделението ни в Гоце Делчев. Там дочаках уволнението. Цивилизацията ме грабна и внучката на дядо Керим остана далеч в спомените ми. Но когато ми замиришеше на борови шишарки и горски билки, винаги усещах и сочните меки устни на внучката на дядо Керим.

 

Разказ на Добри Карабонев

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер