Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

неделя
октомври 22

ГАЙДАРЯТ

Е-мейл Печат ПДФ

georgi(откъс от романа "ЗВЪНЧЕТО" на Георги Караджов)

Познавах я тази пътечка, ходил бях някога по нея със скицника и бях рисувал гората, ето камъка, на който бях сядал. Само дърветата бяха други, сега ми се сториха по-големи и по-мощно издигнали клони в небето, сякаш се надигаха на пръсти и се хващаха за въздуха, да надникнат отгоре, хълмът насреща с красивата гора, дето я бях рисувал, беше съвсем гол, не видях даже пънове по него. Тръгнах надолу сред дъх на мащерка и пелин.
Скоро гората свърши и пред мен се показа първата къща от селото, но каква къща? Беше останала само една стена със старо прогнило черчеве на прозорец без стъкло, през което като в рамка на картина виждах отсрещните баири, и те оплешивели и грозни. Приближих се и изтръпнах – пъстрата лента, навита на перваза, се оказа дремещ смок. Смокът ме усети, повдигна главата си към мен, погледна ме лениво с едно око и пак се излегна и замижа, не му направих впечатление, явно хората не го плашеха, явно нямаше хора.
Продължих да вървя през призрачното село, като внимавах къде стъпвам, край мен се редяха потънали в бурени зидове, понякога и цели къщи, даже и стъклата по прозорците стояха, а другаде през хлътналия покрив и дупките на прозорците излизаха цели дървета, новите стопани, настанили се тук, поглеждаха ме любопитно с листата си и помахваха с клонки за поздрав. Така излязох при църквата.
Старият храм беше западнал до неузнаваемост, струваше ми се, че е клекнал на една страна като грохнала старица, тук-таме зидът беше срутен, стори ми че, че в една от дупките дебне лисица, растения и храсти го обгръщаха от всички страни, сякаш се опитваха да го държат да не падне съвсем, бяла брезичка беше израснала пред самата врата, неотваряна с години, бръшлян пълзеше и превързваше милостиво грозните процепи, куполът беше килнат на една страна, кръстът липсваше.
Но най-много ме порази дворът – някога гробище на свещеници и ктитори, сега той беше гробище на бетонни отпадъци, парчета от ограда, строшени керемиди, даже битови боклуци, там, където преди беше кошерът с шипката, се мъдреше ръждясала изтърбушена пералня, потънала до половина в земята, зад нея бяха руините на някакви търговски обекти, вероятно фалиралият магазин за погребални атрибути, арматурата на който беше изтръгвана, рязана с оксижен и стърчеше страшна и грозна от руините.
Ето, така беше загинала старата църквица, устояла на времето и робството, оцеляла през безбожието на социалистическия експеримент, така си отиваше тя сега при свободата, при поредната свобода. Мъртвило цареше наоколо, не се чуваха птички, нито щурци, само една заблудена пчела излетя през счупения прозорец, побръмча над килнатия купол, завъртя се над главата ми и отново влетя вътре.
След всичко видяно дотук знаех какво ме очаква пред къщата на дядо ми. И не се излъгах. Останал беше само един зид, задният, оня, дето беше зидан от камък и кирпич, от другите, тухлените, нямаше и помен, както и от керемидите, гредите и мертеците бяха рухнали пред зида напреки там, където някога беше стаята, купчина мазилка, камъни и боклуци стоеше там, прогнили черчевета, една изметната врата, мярна ми се зеленясала дръжка на джезве, онова, с което си варях кафе някога, сайвантът изглеждаше по същия начин, дворът беше обрасъл с бурени, кошерите ги нямаше.
– Купена е, господине, ако искаш да купуваш, купена е вече, цялото село е купено, то село вече няма, де, ама е купено! – чух треперлив старчески глас зад мен и се обърнах.
Белокос старец, подпрян на крива тояжка, сякаш излязъл от приказка, гледаше към мен и примигваше на слънцето.
– Даже и моята къща, и тя е купена, ама с договор – на доизживяване, то много не остая вече, сега, ако е рекъл Господ, колкото е рекъл, тука ще е. Ама чакай, аз тебе не те ли познавам, чакай, че недовиждам комай, ти не беше ли на дядо Димо внука? Николайчо?
– Никодим – поправих го.
– Тъй де, тъй, на дядо си си кръстен, на двамата си дядовци, дядо Никола и дядо Димо, помня аз, помня, всичко помня, ех, откога не сме се виждали, има-няма двайсет години, а, Никодимчо? Ами мен можеш ли ме позна след толкова години, а? Ха да видим, можеш ли?
И старецът се засмя. Беше Драган гайдарят, приближи се и ме прегърна с едната ръка, с другата здраво държеше тояжката си.
– Краката не ме слушат, Никодимчо, момчето ми, нефелат вече, затуй съм я взел тази пръчка да се подпирам, ама ръцете – я виж!
И той вдигна ръката си напред, сви я в юмрук и я разтвори наново.
– Виждаш ли? Осемдесет и осем навършвам юли месец, ако е рекъл Господ, ама още не ми треперят ръцете, още гайди мога да правя. Пък акраните мойте, дето останаха и те тука на доизживяване, някои с чашата устата си не могат да улучат, треперят им ръцете, та ще си счупят зъбите, то добре, че и зъби нямат вече. Тях пък в ръцете ги улучи, а мен в краката, старост нали е, все някъде трябва да те улучи. Иначе не можем да се оплачем, даже ток си имаме, вода, няма да повярваш, и кръчма си спретнахме, на взаимоспомагателни начала, в мазето на бай Груйо, лека му пръст, той си го беше направил като за кръчма, виното сами си носим от вкъщи, че как, не се оставяме ние, аз миналата есен съм налял шейсет и пет литра вино, синът идва да ми помага, то той го и отнесе повечето, ама и на мене остави, да имаме да се черпим, там ни е кръчмата, там ни е читалището, там ни е на нас и английският клуб, на хладничко. Седем дядовци сме останали, като седемте джуджета. И Снежанка си имаме, баба Кера, не знам помниш ли я, внучката ѝ – медицинска сестра, идва веднъж седмично да я наглежда, па и нас наглежда, туй-онуй ще донесе, че тук магазин вече няма, каквото ни донесат, туй, синът и той идва, и на гроздобер, и виното като да правим, че и за ракия кара джибрите в багажника на колата на котел, имахме ние някога тука и котел, свърши тая, тъй че и ракия имам, ти не ме гледай, че съм на осемдесет и седем, жилав съм аз, жилав съм, лозенцето си гледам, то мойто лозе малко мързеливо де, от онези, старовремските сортове, само за вино става, анджирка му породата, ни се реже, ни се пръска, ни се връзва. Ама чакай, какво съм се разприказвал аз, стар човек, търси компания само да се изприкаже, няма какво да ти приказвам и да ти се хваля, заповядай у дома, сам да го опиташ.
Тръгнах след чудния старец.
– Едно ми е мъчно само, чедо – каза ми, докато пристъпяше накриво и се подпираше с тояжката, – дето църквица си нямаме вече. Аз съм човек набожен, обичам да ходя на църква, свещи да паля, ама на, няма къде вече. Ей там горе, на баира, параклис имало там едно време, по турско, турците го изгорили и останал само един камък, оброчен камък му викат, там палехме свещи, и сега оттам се връщам, че днеска – свети Константин и Елена, голям празник, тая вечер играят нестинарките в огъня за берекет, денят е равен на нощта, ходих да запаля свещичка и добре, че отидох, да те срещна на връщане, че църквата не знам видял ли си я – замълча, спря се, сянка падна на лицето му, избърса една сълза, – не е за гледане тя, страшна работа, не е за гледане. – и отново се засмя: – Ама хайде да те водя де, ще се събере дружината, да ни видиш каква сме бодра чета от момчета, може да сме стари, но сърцата ни са млади, млади и ще си умрат. Че те тук, горе, ни носят и пенсиите, какво си мислиш ти, с кола ни ги носят догоре, толкова сме важни ние, пък да ти кажа, май имат някаква сметка да сме тука, селото да не умре, каква сметка имат, не мога да ти кажа, ама щом за нас се харчат, все си имат едно наум, не е зарад черните ни очи. Тези, дето купиха къщите ли, не знам, иначе всичките къщи са купени, ще строят ли, какво мислят да правят, не зная, ама, откакто са ги купили, лицата не сме им видели, седят си в София ли, къде ли и са собственици тука. И на дядо ти, лека му пръст, и неговата купиха. Виж сега, ти си му единствен наследник, можеш да претендираш. То къща вече няма, ама мястото, тебе те нямаше, като купуваха, брояха те изчезнал, уж те търсеха да подписваш, ама не можали да те намерят, казаха, не те знаят жив ли си, мъртъв ли си, и я продадоха и нея набързо, виж да отидеш в София да се разправяш, как така без тебе, че тя си е твоя, наследство ти е от дядо ти, нямат право да те лишават. Нямало те – нямало, сега нали те има! Дядо Стефо бил чул, че някакви други, чужденци някакви, англичани ли, германци ли, ги купили тези къщи, а софиянците им били само адвокати на тях. Не знам колко е вярно, той обича да си ги измисля дядо Стефо, защо ще са им на англичаните нашите къщи? Ами да живеят искали тука, на спокойствие и природа. Ама то селото загина, природата я унищожиха и май са се отказали по тези причини. Отказали, не отказали, купеното – купено, от собственост та не се отказали, че знае ли човек един ден, купили са го да си го имат. Баба Кера пък от унуката си чула, че нещо парк някакъв, увеселителен парк им думат сега, искали да правят, ама аз не им вярвам, кой ще дойде тука в тоя пущиняк да се увеселява, курорт се чу, че щели да строят, ама пък гората нали изсякоха, какъв курорт ще е то, е, мене какво ме засягат тия работи, те, ако станат някой ден, докато станат, дядо ти Драго отдавна ще е заминал оттатък, да свири гайда на ангелите или да го надуват дяволите, чувал ли си я тая: „Който отсам свири гайда, оттатък дяволите ще го надуват".
И старецът се засмя с хрипкав смях, който премина в каш лица, хвана ме за ръката и ме поведе към дома си. Няколко къщи бяха се запазили от разрухата, видях и електрически жици и стълбове. В този квартал селото изживяваше последните си мигове.
– Събрахме се тука – каза Драган, – ето, дядо Кольо, да вземеш, е от горната махала, ама какво да прави там самичък, и той се премести туканка, да сме си по-близко останалите, къщите и без туй празни. Че и продадени. Ние нали магазин сега нямаме, идват и ни носят, каквото си поръчаме, два пъти в седмицата, организация има сега такава, не че не си плащаме бензина, ама... То като в Европата стана сега при нас – поръчки по домовете. Виж, телефон нямаме, навремето за кабела сме копали всичките, като го слагаха, ама сега го изключиха, нямало, кай, рентибилност, ама откакто ги измислиха тези бъзикни, как им викахте, има, има и тука такова, как беше... покритие, та тези... жисеми, сетих се. Аз имам, Кольо има и баба Кера и тя има. Та не сме откъснати де, ако стане нещо, ще се обадим.
Докато говореше, пъргаво отвори портичката, закачена на оградата с телен обръч, и голямо бяло куче радостно се хвърли върху него.
– Полека, полека, ще ме събориш бе, стар съм вече, я мирен, мирен! – сгълча го ласкаво старецът, като енергично го решеше с длан зад ушите. – Аз и козичка си имам – похвали се той, – да, имам. Че и яренца. Ама са ми мили, не са за гайди да правя, така, за дружинка са ми. Синът носи фураж от града почти всяка седмица, не ме оставя тоз моят син, свястно момче излезе, а има – оставиха си старците и хич не искат да знаят за тях, по чужбина хукнаха, нито пишат, нито се обаждат, ама ние тука, като се поддържаме един друг, няма страшно. Влизай, влизай и добре си ми дошъл, пък аз ще видя да извикам четата.
Влязох в чисто изметената стаичка, като събух обувките си на прага. Видях през прозореца как старецът отвори вратичката на сайванта, от там изскочи весело бяла коза и две яренца заподскачаха край нея. Старецът се наведе да погали яренцата.
– Сега, сега.
Влезе, куцукайки в хамбара, извади наръч сено и го разположи на яслата в двора. Козата захрупка бързо-бързо, като от време на време проблейваше от удоволствие. Сетне старецът влезе в стаята при мен, откачи от стената гайдата си, пак излезе в двора, седна на големия камък и започна да надува меха, като току се закашляше астматично. Гайдата писна нестройно, но веднага гласът ѝ се избистри и подхвана игрива мелодия. Излязох на прага възхитен.
Старецът седеше спокойно на белия камък и ниското залезно слънце обагряше в огнено бялата му коса и брада, кучето кротко лежеше в краката му, даже козата беше спряла да хрупа и го гледаше замислено, и мога да кажа, че някаква човешка нежност трепкаше в очите ѝ, яренцата подскачаха радостно и се опитваха да пригласят на гайдата с неукрепналите си гласчета. Високо се издигаше мелодията на песента, блъскаше се в зидове и огради, в голите баири над селото, в спомена за някогашната гора, до облаците стигаше, до небето, потъваше в огненото небе на залеза.
Библейска беше тази картина, казвам ти, библейска и вехтозаветна. А старецът седеше леко наклонил глава върху мяха на гайдата си, като че не свиреше, а се вслушваше в гласа на инструмента, потъваше някъде дълбоко в него, унасяше се в света му с някаква първобитна почуда.
Изведнъж той излезе от унеса, погледна ме, засмя се и спря да свири.
– Тъй се викаме ние тука на село – каза ми весело, – туй ни е на нас сигналът, нашият сигнал, тръбата за сбор. Тя тази е старовремска песня: Стойна майце си думаше: мамо ле, стара майчице, ела ме, мамо, натъкми... Ех, едно време какъв глас имах, като я викнех да я запея, ей там горите ехтяха, то сега там и гори вече няма де, нищо не остана, и за свирня ме не бива вече, ама като за тук – става, дето рекъл оня: аз, че не мога да свиря, не мога, ама в наше село има един, той и от мене пò не може.
И старецът отново се разсмя, а смехът му се разсипа в ситна кашлица, явно надуването на гайдата беше уморило старческите му гърди. Възхищавах се на веселието му, на оптимизма, който го крепеше, после щях да разбера, че не всички старци, останали тук, бяха такива, той им беше утехата и примерът и неслучайно му се чуваше думата.
Пък и виното му беше добро, селско вино, лозенцето му беше току зад къщата заедно с двете черешови дървета сред него и големия орех отпред. И всичко му беше нагласено и подредено, лехичката с домати, с пипер и една – с ягоди, все едно не старец живееше тук.
И на масата беше господар на положението.
Почака да се съберат, напълни паницата, изправи се, отля на пръстения под, започна с Бог да прости и като на помен изреди повечето си заминали приятели, чух и на дядо си името, сякаш ги канеше и тях около масата. Сетне надигна паницата.
– На тебе в чашка ти сипвам – обърна се към мен, – не че нещо, ами вий там в града повечето от чашки пиете, на мен от паницата пò ми е вкусно, да прощаваш, така съм свикнал. А другите – кой както може, виж тука нашите младежи, някои са позакъсали вече.
Вярно беше, имаше отнесени старци, ръцете им трепереха, та и приказката им не се разбираше, той я разбираше и смъмряше веднага, ако някой се опитваше да се оплаква.
Баба Кера я нямаше, жена е, какво да прави при мъжете, мъжете си имат мъжки работи и мъжки приказки, жените са друга работа, виж, ако им сготви нещо или пък баница да им подреди – от готовите кори, дето ѝ ги носи от града унуката, че не я бива вече за точене, тя колко баници е източила като млада, цялото село може да завие с тях, не селото, ами Балкана, и какви кори правеше, тънки като цигарена хартийка, ама на – остарява човек и вече за нищо не става, че и откакто дядото ѝ се пресели от татък, дядо Злати, ама и името му златно, па и ръцете му златни, и той златен човек беше, та отт ам насетне зазля бабата му, с дни не излиза, че трябва дядо Кольо, като минава под прозореца ѝ, да вика, щото дядо Кольо ѝ е комшия, а той е най-младият от компанията и гласът му още силен на него, само осемдесет години е, та през ден се провикне:
– Бабо Керо-о-о, жива ли си, ма-а-а? Пък тя се покаже на прозореца и му рече троснато:
– Че жива съм, ами, няма да съм умряла, я!
И старците се заливаха от смях, удряха тежки длани по масата, задавяха се и се смееха, и кашляха, и хващаха пак паниците с виното.
Имаше и мезета. Суджук беше донесъл един, друг – кашкавал, домашен, от кравата.
– Добре ти е рекла, че е жива – добавяше дядо Стойно, ниско старче с бял мустак и старовремски калпак, – значи помни, баба Спасия навремето, докато беше жива, като я питах, викаше: „Чи де да знам, може и да съм жива, може и да не съм, то божа работа, качи се да провериш!".
И пак хриплив старчески смях напълни ниската стаица.
Та след като одумаха селската мома, сетиха се за мен, почнаха да ме хвалят, но най-вече хвалеха дядо ми, разказваха ми един през друг за живота му, за меда, който вадел, такъв мед нямало и в София, а знайно е, че в София има всичко. Ами, какво има в София, само трамваи и автомобили, истинското тука го има, по Балкана. Разказаха ми за това, как го намерили мъртъв и златен от меда и пчелите. Как после наместникът разпродал на търг животинките и кошерите, че то живото гладно и жадно не може да стои, идвала комисия, описвала там имущество, туй-онуй, за мене питала, аз нали се падам единствен наследник, ама от мен – ни вест, ни кост, пчелите ги взел Добри от съседното село, дето има още хора, сега синът му се занимавал с тях, защото дядо Добр и вече остаря, ама синът му добре ги гледа и хубав мед вадят, те и центрофугата прибраха. Туй-онуй раздали за Бог да прости, паници, съдинки, всичко, останали само най-ненужни работи. Ударили един ключ на вратата, за всеки случай и един два пирона, и я запечатали с восъчен печат. Пък сега къщата сама ли е паднала от старост по-сетне, някой дали ѝ е помогнал, това вече не знаят и не могат да ми кажат. Те тухлите ѝ били добри, керемидите също, не е чудно, ако някой са му потрябвали, та си ги е взел, да си ги употреби.
– Те на дядо Димо тухли и керемиди защо му са там, диреци и мертеци. То и това е, един вид, за Бог да прости. Дядо Ристо, чакай, чакай аз да ти държа паницата, че много взеха да ти треперят ръцете, ще излееш виното.
– Ама туй на Димо ли момчето? – сякаш се събуждаше от унеса си дядо Христо. – Чи то много голямо станало бе, а така, така, Димо много ша са радва, дето й дошло. Ми Димо що го няма, бе? Къде й Димо, нали щеше да идва.
– Тука е, тука е Димо – казваше гайдарят, – как да го няма. Всички сме тука. Ха сега да пуснем телевизора, че да чуем прогнозата за времето.
И той откачаше гайдата, надуваше я и засвирваше.
И напук на живота и смърт та в самия център на вселенската разруха, на острова си сред руините старците пиеха рубиненото гъсто вино – анджирка, и пригласяха на гайдата с треперещите си старчески гласове, будеха от вековния ѝ сън древната Стойна да се натъкми, защото ще идват годежари. И аз се радвах, че бях с тях, че пиех с тях и пеех с тях, без да знам думите и гласа на песента, която вдигаше и мъртвите.
Защото, мога да ти се закълна, сред нестройните гласове на певците аз ясно чувах и други гласове, долавях гласа на моя дядо, право казваше гайдарят, всички бяха тук сега, повикани от песента, даже и самата старовремска Стойна седеше при нас на миндера нагласена и натъкмена и чакаше своите чародейни годежари.
И ми се стори, че чувам отново песента на древните атланти, уловени за ръце.

 

 

Георги Бонков Караджов е роден на 26 май 1958 година в родопското градче Брацигово. От малък живее със семейството си в гр. Бургас, където завършва началното си и средното си образование – Английска езикова гимназия и паралелно Музикална гимназия (като частен ученик). През 1985 се дипломира в Софийската Държавна Консерватория – специалност Солово пеене. След това работи в Бургаската държавна опера като музикален драматург. От 1986 година е назначен за солист в „Едуард фон Винтерщайн Театър" в Анаберг-Бухолц, ГДР. Съпругата му работи в оркестъра на театъра като валдхорнистка. В този град се раждат и двамата му сина. От 1998 година до момента е член на оперния хор в театъра в гр. Детмолд, Северен Рейн – Вестфалия.

Наред с многобройните му публикации във вестници и алманаси, Георги Караджов е издал в България три книги: „Треви"-стихотворения (1993), „Прозорец"-пет малки пиеси (2004) и романа „Звънчето" (2017).
В Германия Георги Караджов е направил и три самостоятелни изложби – две с фотографии и една – с графики.

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер