Поезия - Людмила Билярска - бр. 4-2017

Людмила Билярска
Печат

  

За Живота!

 

Носете си новите дрехи, защото... -

се чува оттук, пропълзява оттам.

Страхът се прокрадва и той за секунда.

Животът обаче, го смита със вой.

 

Посрещаме изгреви, вдъхваме залези.

Обичаме, мразим, живеем в замах.

А новите дрехи ли? Те остаряват.

И всяко съмнение вече е прах...

 

Носете се. Радвайте всяка минутка.

Не питайте – кой и защо. Докога.

Да вдигнем наздраве с най-жадната глътка -

за него Животът ни – тук и сега!

Първа разбуда

 

Предали са се гордите треви.

Изтекъл е животът от стъблата.

Тук-там копитца от сърни,

са шарили уплашено земята. 

 

Дърветата сивеят от тъга.

По някой сух перчем във тях се гуши,

от ланшна радост – сбръчкани листа.

Хем тихо е, хем можеш да се вслушаш.

 

Да доловиш от дълбините стон.

Кълни, приижда светлата разбуда.

Повгледай се, сред гнилите листа -

В зелена крехкост, пак животът тръгва.

Творецът 

 

Жаднеем за красивото в света –

поезия, мелодия, картини...

Ваятелят на този благодат –

творецът на платна, на звук, на рими -

самозаключилият се във своя свят

и странникът от светлата обител -

рисува и довършва недоспал...

Той няма, няма време за звездите.

Той трябва да ги назове. 

Да ги разкаже. И да ги разлисти.

Едно прозорче има. И небе,

което през прозорчето наднича.

Отшелник е. И в тайна светлина

размесва с вещина на маг боите...

 

Самотник, но приемник на това,

което ви издига до звездите...

Височина

 

Проточиха се хищните глави

и закръжаха бавно лешояди...

Не, че са гладни – сити са дори,

природата им просто е такава.

Познавам търпеливия им ход -

да късат са готови и на живо.

И тях с душа дарил ги Бог,

но мъничка – едва-едва покрива...

Обхождат ме, оглеждат под око. 

Очакват ме... не знам какво очакват?

Но знам, че не разбират от добро.

Сама сред тях – кому да се оплаквам? 

Сред тази гмеж е трудно да държиш

и да изпълваш редове с перото.

Нима за тях изписвам своя лист? –

попитах.

И ги зърнах отвисоко...

 

 

 

Различните

 

Посочиха го с пръст, а после бавно

засипаха със камъни и хули.

Момчето бе единствено виновно,

че на гръдта си има прясна рана...

 

Изправи се, през болката изрече -

кое е вярно и кое не бива...

Как смееш да ни учиш нас, различен?

Нахвърлиха се пак немилостиво.

 

Не се сниши, а продължи изправен.

И всички побеснели закрещяха:

ти нямаш право, щом не си приведен!

Белязани - тълпата не понася...

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...