Поезия - Людмила Билярска - бр. 3-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Пътят...

 

Ти си толкова силен и можещ,

че сам не съзнаваш това.

Твоят път е дори в невъзможното...

(Тази думичка сам изкова.)

Твоят страх я оформя и пази.

Зачеркни я! Лиши я от ход.

Лимитира те, спъва те даже.

Престани да й вдъхваш живот!

Ще постигнеш брега на безсмъртие.

Много кратък е пътят до там.

Няма болки и болести, всъщност...

Забрави свойта тъмна страна!

Как да стане?  - невярващо питаш.

Ще подскажа за точния код:

В свойто Светло начало върни се! -

Всеобхватна, Безусловна Любов...

Надскочи тревогите!

 

Погледни утринта със щастливи очи -

нещо важно за тебе пристига!

Щом си вече във новия ден запомни -

радостта е със кратичко име.

 

Поеми си дълбоко най-жадният дъх.

Изхвърли всички парещи мисли.

Онзи казал, друг рекъл - проблеми до смърт!

Прогони ги. Започвай на чисто!

Имигранти и стандарти

 

Подхвърлят им стандартно безразличие.

Но болката стандартно не боли.

Навсякъде стандартност, от приличие.

Подтекста ясен: Да не сте дошли!

 

Привикват да са в края. И се свиват.

Животът им – лице на тъжен мим.

Децата им и те растат унили.

От другаде дошъл – не си любим!

 

Преградите дали ще се надскочат?

Уж нова ера времето тъче.

Стандарти няма в никоя порочност!

Душата е без герб и цветове...

Шепотът на кълна

 

Не гали вече слънцето, не гали.

Дори хладнее и е някак стъклено.

Дърветата са голи и кафяви.

Сред клоните гнездата са размъкнати.

 

Опитвам да надскоча самотата.

Предзимно е. И голо е. И тъжно е.

И изведнъж долавям как в недрата

на топлата земя, животът шушне.

 

 

Слънце в топола

 

А слънцето от детските ми дни

не губи и до днес очарование.

В моментите, когато се смрачи,

поемам към познатите поляни...

 

Подскачам на едно краче към тях -

с филийка хляб, приготвена от мама -

със сиренце, със мед или пък мас.

Играта там е вече във разгара.

 

А Нели вее русички коси

и сладко си отхапва зряла круша.

Неканен Коцето при нас стърчи.

На всичкото - е с гумени ботуши!

 

Прошепваме си с Нели и бегом -

с безгрижен смях се скриваме от него.

След малко всички тичат след балон.

На столче от ръчички носят Ела.

 

Подскачаме високо на въже.

Редуваме се – да опитат всички.

На Бели пеперудки сме по две.

Притъмва се – и ето ни на жмичка.

 

Във джобченце от жлътнало листо

си пазя слънце, кацнало в топола.

Тъгата щом заплиска със ведро,

по мостчето потеглям - нежен спомен...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...