Поезия - Людмила Билярска - бр. 2-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Китено вино

 

Тя знае - Той ще е, и никой друг!

Но пак душата неспокойно пърха.

Веднъж да чуе бащиното – Да...

Усмихва се и на дърво почуква.

 

Наготвени са десет ястия.

Миндерите застлани със наметки.

Не питай за Гергана  как е тя -

сърцето й е малко птиче в клетка.

 

А  хубостта й мъртъв ще сживи -

икона съща. И душа от злато.

Пристигат, дъще, майка й реди.

Готова ли си? Чукат на вратата

 

Пристъпват любопитните свахи.

Прекрачват прага и мъжете тежко.

По бъклицата листи от асми,

А китката - привързана със прежда.

 

Изрони се и бащиното Да.

А младите щастливи до небето!

Със смях се пълни, та ехти деня,

накитен и със слънце, и със цвете.

БЕЗГЛАГОЛНО ЗА ЗИМАТА

 

Безформено. 

Безцветно. 

И без дъх.

Оголено. 

Премазано. 

Безлично.

Ръмеж. 

Унилост. 

Дънер. 

Тъмен мъх.

Провиснало небе. 

Случайно птиче.

Листа от дъб. 

Пътека. 

Мокрота.

Кафяви съчки. 

Грак на врана. 

Сиво.

Прогизнал бряг. 

Мъгла. 

И езеро.

Безвремие. 

Подводен дънер. 

Зима.

Там някъде... 

Там някъде – литва в безкрая душа.

Със вик, дъх поемат близнаци.

За работа бърза припряна тълпа.

Два погледа дават си знаци…

 

Там някъде пишат прощално писмо.

А други - потеглят за среща.

Полита и първото детско “защо”.

Запалват венчалните свещи…

 

Там някъде лумва пожар във степта.

Кошута разплакано тича.

Ядосано вятърът рони листа.

Стопяват се в залеза птици...

НЕДЕЛНА ВИТОША

 

От клоните се сипе тежък сняг.

Улучва тишината. Тя простенва.

Източени ели - в небето чак,

потайно шепнат витошки легенди.

Кокетничат оголени лески –

до всеки бор издънчица се гуши.

И сякаш в крак се движим: раз-два-три,

във ромона на тихото заслушани.

До „Бялата вода” е нищо път -

табелата учтиво ни го казва.

И мислите олекват, не тежат -

сред мирис на смола, листа и празник.

Във хижата, затоплени от път,

разхвърляме и якета, и шапки.

Отворените термоси димят.

До печката кутре разпъва лапки.

 

Животът казва...

 

Забравя се човека, та дори,

да бил самата светла добродетел.

Отиде ли си – да, ще поболи,

но споменът полека става пепел.

 

Животът е по-силен, затова

на живите нарежда да го следват.

Година-две изпълнени с тъга.

Животът казва, че така е редно.

 

Забравят го. Е, все във някой миг

отронва се за него дума ситна.

И споменът прибират после в плик.

За мъртвия – добро или пък нищо.

 

Не е и нужно вечно да е плач.

Безсмислено е. Всичко се повтаря.

Животът е различна класа влак,

а краят е... една и съща гара...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...