Поезия - Людмила Билярска - бр. 1-2017

Людмила Билярска
Печат

  

През прозореца на трамвая

 

Градът е уморен от празненства.

И леко махмурлия даже пада.

През мътните трамваени стъкла

подтичват силуетите на сгради.

 

Разхвърляни безредно преспи сняг

небрежно са наметнати с дантели.

Колосани във локвите със кал

на светлото изглеждат мръснобели.

 

Плакатите размахали криле,

разкъсани от злобата на вятър,

показват само части от лице

или полу-програма на театър.

 

Трамваят люшка морните тела

за някъде към някоя си спирка.

Старица жално моли за ръка

работник, който тъжно си подсвирква.

 Ухание на щастие

 

Горчи от загоряло прясно мляко.

Детето кашля. Масата - в трохи.

Безредие сред прах цари по шкафа.

О, този безпорядък как гнети!

 

За тебе вечно време не остава.

И ти е криво. Чувстваш се в капан.

От всяка клетка гневно пъпли лава.

Това ли заслужавам?! – питаш сам.

 

А ако знаеш колко много имаш!

Живот до теб пулсира, Боже мой!

Помни – това, това е най-красиво:

да имаш тях, сред хаоса на хол...

Нотичка от врабчо 

 

Прелитаха над хора и цени,

над рафтове, над каси и колички.

Под купола се стрелкаха врабци –

три най-обикновени сиви птички.

 

Преминали през входа – скок-подскок,

подмамени от полъха на топло,

под покрива на светлото са факт.

Личеше, че се чувстват и страхотно.

 

Уж, никой не поглеждаше към тях.

потъваха си хората във здрача.

И въпреки, и въпреки това -

си носеха по нотичка от врабчо.

Тъжна песен

 

Откакто свят светува сме така –

за ситен наниз мъчени парици,

заключваме си пътната врата,

оставяме сиротни одаите.

Под друго, непознато нам небе,

държим душа зад зъби, пеем песни –

за люлката, за двора със асма,

за облачето бяло на небето...

И тъжните ни думи се роят –

за близките, за тежките раздяли.

Поема ги ветрецът през поля,

Балканът ги разнася и ги стеле.

И все така – до днес. И все така.

До този миг и час не са и спрели.

Едно сърце в далечната земя

затворено във клетка тихо стене.

 

В очакване

 

А толкова е смачкано и мокро,

че даже и на зима не прилича.

Треви се веят върху сухи клони -

удавено в неволя тъне всичко.

 

Заглеждам се за птица на небето –

очаквам живинка сред тази пустош.

Но всичко е придърпало пердета...

Отлага се спектакълът за друг път.

 

И нищо, че е мърляво и сиво,

и нищо, че тъгата кълн засажда –

надеждата изписва мълчаливо:

От хаоса хармония се ражда...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...