Поезия - Людмила Билярска - бр. 51-2016

Людмила Билярска
Печат

  

Свещици в Рождеството

 

Вървяхме дни и дни. И пак сме тук -

при изворът, 

от който Светлината

се лее на талази и без звук.

Където става чудо с добротата.

Попаднала под Светлия порой,

превръща се в сияние, 

замира

над дните ни в невиждан ореол.

А после затрептява над Всемира.

Последвахме ли Твоят тих вървеж?

О, милостиви Боже наш, 

прости ни –

това което не успяхме днес –

за утре да достигнем, помогни ни!

При Извора сме и ни даваш длан

да Бъдем, 

да ни има по-човечни.

Свещици сме, но нека в този Ден

над твоето Рождение да светим!

Животът Победа

 

Светът не ще погине – нито днес.

И утре – няма. Все така ще съмва.

Покълнал ден, ще тръгва зрял от нас. 

В безброй лета, безкрай утра ще звънват.

 

А Дяволът облякъл чер балтон,

избръснат гладко, плещи пак за Края.

Не вярвайте на пошлия му тон -

рогата му под шапка се подават.

 

Земята е опазвана отвред.

А пулсът й е ясен, и ритмичен.

Не ден за ден живее на късмет.

Та тя е Плод на Разумът Космичен.

 

Да вдишваме мечтите все така.

Да вдигаме наздравици за Него –

Животът на Планетата Земя!

Защото е и Чудо и Победа.

Да Бъде!

 

Неумолими са стрелките и мигът

да си замине вече е тъй близо.

Приготвила е всичко за из път.

Туп-туп, туп-туп – секундите пулсират.

 

Помнете ме – заглежда се във нас.

След малко тръгвам и сълзи да няма.

Какви ти сълзи, нова е пред нас -

окачили  сме даже календара!

 

Взривява се небето от възторг.

С “Добре дошла” зарята я посреща.

Запява  тънкостенното стъкло:

Честито ни! И нека е чудесна!

 

Замайва ни възбудата и май

по старата тъгата вече гасне.

Отпиваме за Новата докрай -

Да бъде мирна! Спорна! Плодоносна!

Снежните козирки на Созопол

 

Две чайки натежали от студа

се тътрят непохватно по паважа.

Над плажа, над морето и града -

небето спуска гъста, снежна мрежа.

От дни е ядно - крие гневен лик 

и сипе, сипе, сипе, не престава.

Градът е непознато-бял до вик -

със сняг е тапициран и площада.

И всичко в него сякаш се смали.

Чардаците на стария Созопол

надничат изпод бели козирки.

Морето се провиква с тъжен грохот.

 

Завръщане

 

По белотата на снега се връщам 

в онзи свят,

останал непокътнат в мен -

където е усмивката на мама

и топлината на ръцете й.

Където дните са подвързани

със радост и безгрижие,

а утрините ухаят на липов чай

и зима.

Където през нощта студът

е ваял по прозорците цветя, 

а аз ги разтопявам с дъх...

*

От спомените внезапно ме изтръгва

звънът на нотичка, изпусната изящно 

от невидим кос 

върху кристала на мълчанието...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...