Поезия - Людмила Билярска - бр. 50-2016

Людмила Билярска
Печат

  

Ранимата й същност...

 

Ако във музиката има и мажор,

в поезията стъпките са тихи.

И както тихо качва труден склон,

и върховете в тишина постига...

 

В картините контрастите са стил.

В поезията преходът е плавен.

Натъфриш ли я с обици и грим,

изгубва си и същността тогава.

 

Не й намятай делничен халат,

от него мигновено става сива.

Понякога лети. И знае как.

Пришиеш ли й сам криле - загива...

Закономерно

 

Приятни мигове редуват се със тъжни.

Закономерност, за да разберем,

че само красота не ни е нужна.

И хубостта омръзва някой ден.

Сега е есен – в багри и позлата.

Желан покой, обгърнат в мекота.

Ще духне вятър, ще смете листата

и  зимата ще писне за права.

Животът ни се ниже на етапи -

ту  тъжно, ту  красиво... 

После пак -

познатото отново непознато...

На пластове моменти се редят.

Понякога

 

Понякога е болничко - гори.

Когато му се смеят тихо страда.

Оплесква се до лакти при игри.

Коленцето охлузва като пада.

 

Понякога, преди да спре сънят,

в пердето се раздвижват великани...

Очичките притиска със ръка -

не знае колко топло е до мама.

 

Похапва му се сладко след игра.

И иска да си има тротинетка.

Със нея ще потегли из света.

Мечтае да си има птиче в клетка.

 

Понякога ще спре на вас очи.

И ще ви пита: “Имаш ли си къща?

Нали за мене идваш, ми кажи?”

Понякога светът е в кал до гуша...

Златно-синя следа...

 

На Дамян Дамянов

 

Преди да мръкне, става много светло.

Една червено-синя светлина

 облива върховете на дърветата....

Морето се сбогува със деня...

                                         Дамян Дамянов

 

На болката отвърна  със любов.

Раненото сърце превърза - с песен.

Обиден се разбърза за отвъд.

А беше рано. Беше цветна есен...

Красиво е под твойте небеса.

Докосвам златно-сините дървета.

Нагазвам в златно-синята трева

и тихо коленича пред Поета!

 

Отминала песен

 

И понеже викът ми се срина във нищото

и над сухи пустини премина,

аз зарових последния въглен в огнището.

и приседнах преди да замина...

 

После тъничък глас чух да щрака в ключалката.

Вятър тихо прошепна унесен.

Знам, че някъде пазят ключа под постелката,

но не стана за обич и песен.

 

Забрави й гласа. Тя пристигна от нищото

и във нищото тихо се смъкна.

Поприседнах преди да заровя огнището

и последната песен заглъхна...

 

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...