Поезия - Людмила Билярска - бр. 49-2016

Людмила Билярска
Печат

  

Виртуално

 

Виртуално обичаме, виртуално понякога мразим.

Виртуално се срещаме, виртуално си даваме път.

Виртуални раздели. Виртуални надежди отново.

Виртуално е уж, а душите реално болят.

 

Виртуално очакване сред едно виртуално пространство.

И реално безсъние след бездушно прострелян момент.

Радостта е пронизана и си казваш: Напразно, напразно...

Отбелязваш решително: вече край с виртуалния плен!

 

С чаша чай в утринта пред екрана се взираш отново.

Лична страница, постинг, нов рекомент...

Зачервени клепачи. Мотивация с твърда основа.

Екстрасистулен старт във реалния ден.

Ако поетите решат

 

Ако поетите престанат да творят.

И слезнат от небесната си стълба.

Ако не искат вече да летят

и двете си криле напъхат в джоба...

 

Ако погледнат ярките звезди

и кажат безразлично: “Ясна вечер”...

Ако затворят куфара с мечти...

И клетият щурец решат, че пречи...

 

Тогава тъжно ще тече денят...

Животът ще е скучен и безличен.

Ако поетите решат това...

Светът ще бъде чисто прозаичен.

Човек на пътя!

 

Той събираше клечки и листи

и напредваше бавно по пътя.

Беше мургав и бавно пристъпваше.

Бе човекът нает за боклука.

 

През стъклата го гледаха втренчено 

от комфорта на хонди и фордове.

Някой може би дъвчеше сандвичи?

Друг премисляше салда и фондове.

 

Той събираше съвестно в пликчето

всяка книжка, огризка и прочее.

Някой може би включваше дискове?

Той придърпа на ризата копчето.

 

Уморен, сгъна крак край канавката

и извади увита закуска.

Ягуар се надбягваше с вятъра...

Май случайно отгоре запръска?...

Зима

 

Обичам те, защото си безвремие.

Гореща глътка чай. и миг за размисъл.

Обичам те защото си доверие.

Наказаните в болка - не наказват ...

 

Обичам те, защото си мълчание.

Във тебе чувам мислите как дишат.

Вълшебна си. И своите послания

и по стъклата и в небето пишеш.

 

Обичам те такава недолюбена.

Със сълзи в самотата неизплакани.

Потапям се във твоето безмълвие.

Обичам те, защото си очакване...

Оптимистично

 

Не казвайте така прибързано:

Жесток живот!

Животът ни дори и тъжен -

е дар от Бог.

Сега е тежък и горчив, 

но утре би могъл 

да се усмихне сводът сив,

от слънчев лъч пробил.

О, не изричайте прибързано:

Пресъхнала река...

Земята е непредвидима

и пълна с чудеса!

Сега е суха и безводна,

но утре би могла -

да бъде даже пълноводна

замрялата река...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...