Поезия - Людмила Билярска - бр. 46-2016

Людмила Билярска
Печат

  

Божествено докосване

 

На моят син

 

Наш Божествен безкрай Светлощастие!

Свойте страници пъстри животът разгръща.

В слънцезлатната наша обич израсна,

вече свое момченце във нея полюшваш.

 

Добротата ти, сине, добротата те води.

Следваш нея безгрешно и пътят ти грее!

Даваш с шепи утеха и не чакаш награди –

там където е болка и където линее.

 

Все по-груб, все по-трънен е вече живота,

и надеждата взе да накуцва и крета...

Ти си, сине, от малкото хора, които

Бог докоснал и казал: Дето мине – да свети!

Светъл ден на изненади!

 

На внучето ми

 

Днес е ден на изненади!

Сутринта очи отварям

мама, тати се редуват 

бузките ми да целуват.

 

Ах, рожденико ни сладък,

четири годинки ставаш!

Жив и здрав да си ни, сине!

Да блести – отдето минеш!

 

На училище отивам

чудесата и не спират!

Всички някак променени -

с пъстри шапчици рождени!

 

Изненадите не свършват –

баба, дядо са във къщи.

Носят торта и пакети!

Ех, че ден е! Ех,че свети!

Ах, тази есен!

 

Напук на всички страхове ръбати –

зарази, глад, войни тресат света,

задигнала пастелите от лятото,

рисува ли, рисува есента.

 

Познаваме й нрава и таланта –

да съчетава огнено с меланж.

Но този път направо изненадва:

дърветата досущ - чадър сред плаж!

Предай нататък!

 

Насладата е в мъничките жестове,

които те засищат, там – отляво.

Усмивка. 

Път ти дават на пресечката.

Все дребничко, а стъкменко във бяло.

Повярвайте, разнася се из въздуха!

Един като го стори – и готово!

Навръзва се доброто в светли брънчици,

и зимно да е - вред покълва пролет...

Красивото – по него се прехласвайте!

Оттласквай се от зимното, и мрака.

Във всеки – и от черничкото драснато,

но ти не давай шанс на онзи с фрака...

Не че има значение...

 

Не, че имат значение тези сдиплени китчици,

потопени във кофичка с малко вода. 

Нито вехтата рокля на чертици и капчици,

нито малкото облаче бяла коса.

 

Не, че има значение синевата в очите й, 

нито грубите пръсти с прокървяли живци. 

Тя стои до цветята, а край нея минават момичета –

с впити клинове всички, с разярени коси.

 

Не, че има значение, че със мрака се слива,

и си тръгва превита покрай странното кич дефиле.

Полуголи момичета тръскат задници в клинове.

Тя потъва, понесла малък съд с цветове...

 

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...