Поезия - Людмила Билярска - бр. 44-2016

Людмила Билярска
Печат

  

Взаимно

 

На читателят на поезия: С признателност!

 

Той трепетно очаква да лети.

Да се пренася в друго измерение.

Готов е твойта болка да дели.

И радостта ти. Всичко в теб приема!

С вълшебството на твоите слова

умее да достига там където,

писателю, и ти не си успял.

Ти ваеш чудесата - той пътеки...

Не се сърди, ако към сух клонак 

го водиш и го караш да повярва, 

че е дърво обсипано със цвят...

През пустош – не, пътеки не прокарва!

И нека сме наясно: той е цар!

За него правиш чудото, което,

прелива във живота му живот!

А той ти вдига - стълба към небето...

Молитва за света

 

Когато дечица заспят със любима играчка

и птичките склапят очи със подвити крилца,

когато стрехите, красиво поръбили здрача,

поръсят с покой на човеците мирни съня...

 

Тогава да свършат до капка злини и омраза!

Каквото и лошо да шества –  да се стопи!

Страдалци и хора нещастни да няма, да няма!

И всичкото зло във света под камък да спи!

По гроздобер

 

А шепите се пълнят с благодат.

Същинско тайнство. Всеки грозд -творение .

Поемаш броеници светлина.

По дланите - сладни. 

Трепти безвремие .

Изпълнен е със слънце всеки плод.

Лозницата преливала кръвта си

По тънки вени вливала живот.

Доволство за душа,  за поглед – радост.

Изпърха ято, пило сладостта на 

сочните зрънца от слънцечудо.

Долита ново. 

Тръпне утринта –

от песни и  от радост до полуда.

Есенни минзухари

 

Къде по-рано слънцето захожда! 

За кратичко се мерне тук и там.

Градините с дворовете обхожда.

Прозорците току-докосне с длан.

Речицата го чака да я грейне.

Гората. 

Всичко чака слънцедар.

Опитва то навред светлик да сейне.

И ето - трепна късен минзухар.

Пъстри спомени от едно пътуване

 

А есента узряла хубавее -

и трите планини – в пастелен цвят.

Забравяме, че времето едрее –

до тръгването дните се броят.

Не мислим за багаж и терминали,

разпускаме във родното гнездо.

Какво като съседката развява

прането от прозорец до дърво?

Какво като над нас просторът пърха

и кърпата на дупки чак лети.

Дори и къс небе във нея съхне.

Та, бедността не е порок, нали?

Нозете ни потъват в цветна шума.

Ноември този път – от благ, по-благ.

Но само денем. През нощта се чува

небесен sms за студ и мраз.

Каквото е – такова. У дома сме.

Гирляндът от пране е пак над нас.

Дървото се опитва да надрасне.

Във мълчината птица врязва глас.

 

 

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...