Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

сряда
октомври 18
Home Седмицата Култура ХВЪРЧИЛОТО

ХВЪРЧИЛОТО

Е-мейл Печат ПДФ

kiteНежните лъчи на пробуждащото се утро плахо влязоха в стаята и весело се плъзнаха се по лицето на момченцето. Още сънен, той се прозя, протегна ръце, отвори сънливо очи и огледа стаята с премрежен поглед, който се спря в часовника на нощното му шкавче.

„Сигурно е забравил" - помисли си той.
В този момент дядо Наско влезе в стаята.
-Ставай поспаланко, че мекиците ще изстинат – усмихнато каза старецът и погали брадата си.
- Мекички, урааа, със сладко от боровинки?
- Със сладко от боровинки и айран – засмяно отвърна дядо Наско.
- Ехаааа... а сладолед?
- И сладолед, но първо в банята.
- Ех бе дядо, ама мекиците?
- Хайде, чакам те в кухнята.

Свежият летен ветрец закачливо си играеше с перденцата в кухнята, където се носеше приятната миризма на току що изпържени мекици. Матьо лакомо похапваше, а по бузките му се стичаше сладкото от боровинки. Отпи звучно от айрана и избърса с опакото на ръката устата си. За миг през главата му мина тревожна мисъл. „Ами ако е забравил?". Погледна за миг дядо си: „Не, дядо никога не забравя" и продължи да похапва сладко, сладко.
- Дядо! А пък на Ники от 5а му подариха хвърчило за рождения ден, едно такова шарено и връвчица си има даже, а пък на мене мама и тате само книжки ми подаряват. Примлясна вкусно.
- Ама нищо, аз като порасна голям сам ще си направя.
Дядо Наско хитро го погледна, знаеше той за тази мечта.
- Добре Матьо, ако си готов, да взимаме въдиците и да тръгваме.
- Еха, дядо, не си забравил значи- заговорнически го погледна момчето.
- Мога ли да забравя – усмихна се старецът.- Обличай се, взимаме въдиците от гаража и право на язовира.

Дядо Наско точно приготвяше такъмите, когато Матьо победоносно влезе обут в големите ботуши на дядо си.
Запъти се към тезгяха, където стояха въдиците. Една странна кутия седеше отгоре. В първия момент той не и обърна внимание, разхождаше се гордо, гордо с ботушите, но после в един миг нещо привлече вниманието му. „Направи си сам" – пишеше на кутията, „Сигурно това са на дядо кукичките и плувките".
Старецът с интерес наблюдаваше любопитния Матьо, който с нескрит интерес се повдигна на пръсти и се загледа в рисунката на кутията. „Хвърчило?"- от кога дядо има тази кутия? С любопитни ръчички отвори кутията.
- Ааааа ти си най-страхотният дядо на света, ама как..., от къде знаеш..., нали за рождения ден! Матьо затича и за малко да се спъне в кофата, но само след миг се намери в прегръдките на дядо си.
- Искам ти да си ми татко – изхлипа той.
- Виждаш ли и аз навремето исках само при дядо, с нетърпение чаках да дойде ваканцията и да замина на село... каква игра падаше само, за това сме ние дядовците. Един ден ще разбереш, че вашите искат най-доброто за теб.
Матьо отдавна беше при хвърчилото и изваждаше дъсчиците, платното, кордата...
- Сега остава само да го сглобим – каза дядо Наско и намести очилата, взе инструкциите и се зачете.- Така тази летвичка слагаме тука, после залепваме...
Времето неусетно течеше.
- Подай ми лепилото – „залепваме", сега пирончетата, хартията, боята...
- Готово! - доволно каза старецът.
Целия омазан с бои и лепило Матьо гордо стоеше до хвърчилото.
- Е сега остава само да отидем и да го пуснем- каза дядото и свали очилата си.
- Дядо, можем да го пуснем на поляната до езерото.
- А по пътя можем да вземем и сладолед, ако искаш.
- И сладолед, ихаааа-а-а.
Слънцето се беше настанило високо в синьото небе. Навсякъде ухаеше на цветя. Пролетта беше настъпила и навсякъде се чуваше жуженето на пчелите и веселото чуруликане на врабчетата.
Матьо гордо крачеше с хвърлилото, а до него с въдици в ръка и раница на гърба вървеше дядо Наско.

- Иии страхотен сладолед – вкусно се облиза момчето.- Дядо, ти като си бил малък имало ли е сладолед?
- Имаше една сладкарничка, където винаги ходехме с моя дядо. И знаеш ли, любимия ми сладолед беше ванилов. Продавачката ни познаваше и винаги ми слагаше една топка в повече.
- Дядо знаеш ли... и моят любим сладолед е ванилов, с малинов сироп отгоре. И, дядо, знаеш ли какво още обичам? Сок от ягода, малина и газирана лимонада.
Двамата започнаха да се смеят.

По пътя за езерото минаха през гората. В далечината се чуваха ударите от човката на кълвач. Гората ухаеше на пролетни цветя, пеперуди пърхаха нежно с крилца, тук там малки мушички кръжаха и бързо се отнасяха с полъха на вятъра. Слънцето си проправяше път през короните на дърветата и огряваше една малка, китна полянка, пълна с маргаритки и сини детелини. Наблизо течеше поточе и дядото се наведе и отпи вода от шепа.
- Дядо, ами, ако някоя жаба ти влезе в устата? Защото на Иво от 5б една муха му беше влязла и после каза, че му е изпълзяла през носа - учуден запита Матьо.
- В чистите поточета няма жаби, те живеят в блатата. Те (поточетата) са като чистите мисли, не позволявай на жабите да живеят там.
Матьо го изгледа с неразбиране, но веднага беше готов с нов въпрос.
- А каква е тази гъба?
- Това е сърнела, искаш ли да съберем малко гъби и довечера да ги изпържим например с...
- Яйца – важно каза Матьо.
- С яйца – продължи старецът.
- И лимонада?
- И лимонада.

Нежният следобеден ветрец рошеше младата зелена тревица. Там някъде долу се синееше езерото. Пътеката лъкатушеше покрай прясно разораните ниви. По шипковите храсти тук там се виждаха останали червени плодчета.
- Детство мое, реално и вълшебно, детство мое така си ми потребно... – пееше Матьо и гордо крачеше с огромните ботуши.
- Дядо, а ти като малък имал ли си куче, защото много искам едно такова, малко, рошаво, ще го кръстя Рошко, ама мама не дава. Не можело в апартамент животни. А пък Сашко от горния етаж има котка и се казва Стефка. Само скача от прозореца на дървото и после баща му я сваля.
- Не може, дядо, куче в апартамент – права е майка ти. Кучето трябва да си има колиба, да тича на свобода. Когато се отнасяш добре с него, храниш го и го обичаш, то ще ти е истински приятел и ще те пази. Така е и при хората. Ако се отнасяш добре с тях, честен си и ги обичаш, те ще са готови на всичко за теб.

Слънчеви зайчета весело играеха по вълничките на езерото. Дядо Наско свали раницата на земята.
- Хайде първо да ядем, направил съм ти от любимите филийки с лютеница и сирене и за награда...
- Лимонада.
- Лимонада!
- Их бе дядо, хайде първо да пуснем хвърчилото.
- И после филийките?
- И после филийките, ОБЕЩАВАМ – отвърна Матьо.

Вятърът плахо пое хвърчилото, но постепенно то започна да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре. Матьо трудно го удържаше.
- Виждаш ли, Матьо, хвърчилото е като мечтите, колкото повече искаш едно нещо, толкова по-трудно става да го постигнеш, но ако истински искаш да постигнеш нещо, какъвто и вятър да духа, ако държиш хвърчилото здраво нищо не може да ти попречи.
Хвърчилото се люшкаше насам-натам, Матьо здраво го държеше. Дядо Наско хвърли въдицата, чу се едно „пльок" и плувката застана на своя пост. След което извади кърпа на която сложи закуската.
- Хайде Матьо, време е да ядем.
- И бе дядо, още малко – примоли се детето.
- Матьо, когато обещаеш нещо трябва да си държиш на думата, защото истинските, силните хора спазват това, което обещаят.
- И татко обеща да ми купи колело... пък.
- Да баща ти никога не ме е слушал. Ела сега, а за десерт има и бонбони.
Матьо отпусна въжето и хвърчилото направи един, два лупинга и падна на земята.

Привършиха закуската, устата на Матьо беше цялата в лютеница, но той доволно- доволно хапваше от филията.

- Ето така, отпускаш влакното, замахваш и хвърляш. Чу се „пльок" и плувката цопна във водата.
- Хайде, сега е твой ред.
- Отпускаш, замахваш и хоп... кърпата излетя заедно със закуската.
- Отпускаш, замахваш и... кукичката се заби в панталоните на Матьо.
- Този път хванахме голяма риба – весело каза дядо Наско и откачи кукичката от панталона.
- Отпускаш, замахваш и... „пльок", плувката се настани в езерото. Матьо доволен седна на земята.
- Виждаш ли, Матьо, когато силно искаш нещо и се постараеш, то се случва.
Рибките весело скачаха ловейки мушиците. Няколко жабки любопитно наблюдаваха двамата рибари. Над езерото прелетя щъркел.
- Дядо, хайде да си ходим, няма риба - измрънка Матьо.
- Изчакай още малко- отвърна дядото.
Слънцето бавно пъплеше към върха на планината, тук – там се заобаждаха щурци.
- Уфф, хайде, бе, дядо – провлече Матьо.
Точно в този момент плувката му заигра.
- Изчакай и... дърпай – сериозно каза дядо Наско.
Матьо нави макарата. На края на кордата блестеше златен костур. Слънчевите лъчи се отразяваха в люспите сякаш той пламтеше. Откачиха рибата и Матьо много и се радваше, тя започна безпомощно да се мята дишайки тежко.
- Дядо – жалостиво попита момчето, може ли да я пуснем обратно?
- Разбира се, сега вече можем да се прибираме...
Събраха въдиците. Дядо Наско сложи раницата на гърба си, а Матьо взе хвърчилото и поеха към дома.
Вече се смрачаваше, когато минаваха през гората. Множество светулки блещукаха и осветяваха пътя им.
- Дядо, вечер не те ли е страх да вървиш сам? –уплашено попита Матьо.
- Когато имаш верни приятели, които да ти показват правилния път, няма от какво да се страхуваш.
Покрай тях изпърха майски бръмбар и за миг развали „светулчената" симфония. Двамата спътници се разсмяха.
Матьо, пееше и бавно се отдалечаваха по пътя. Кълвачът чукна още веднъж- дваж и затихна. Гората бавно заспиваше.

Вратата на къщата се отвори и Матьо и дядо му влязоха.
- Първо в банята – каза старецът.
- Знам дядо, да оставим лошите мисли да изтекат в канала.
Дядо Наско учудено го изгледа.
- Така казва татко.
- Е, щом така казва – усмихна се дядото.

В кухнята ухаеше на прясно изпържени в масло яйца. На масата гордо стоеше бутилка лимонада, купичка с гъбите, кисело мляко и няколко филийки препечен хляб.
Матьо уморено предъвкваше яйцата. Щурците изпълваха тишината, звездите бяха изгрели, а луната удобно се беше настанила на небосклона. В далечината се чуваше кучешки лай.

Матьо лежеше в леглото, премрежвайки поглед слушаше приказката на дядо си.
- Дядо?
- Да, Матьо.
- Винаги ли ще си с мен?
- Да Матьо, винаги когато ме повикаш аз ще дойда.
- Днес си изкарахме страхотно! И хвърчилото и рибката, и светулките... -Дядо, може ли да те помоля нещо?
- Разбира се, Матьо.
- Можеш ли да ме прегърнеш бързо?
- Да, но защо бързо – учуди се дядо Наско.
- Защото мама всеки момент ще ме събуди...

Синя утрин, дядо Наско излезе от къщата към улицата. Една след друга се отваряха вратите на къщите и от там излизаха възрастни хора. Слънцето се показа и един след друг те започваха да изчезват сякаш се стопяваха във въздуха.

 

Теодор Симеонов
за в. "България"

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер