Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

петък
декември 15
Home Седмицата Култура ГАЧО Лекото

ГАЧО Лекото

Е-мейл Печат ПДФ

balinaГачо, бащата на Гачката, имаше рядък занаят. Претърсваше покриви. Който е живял в къща, знае какъв изèт е да ти протече покрив или да изгние олук.

Та за този занаят трябва божия дарба и умение.
„Божията намеса" се състои в това – човекът, работещ тази работа, да е с "леки кости", както казват родопчаните, и да е "катерлив". А лекарите определят всичко това като перфектен вестибуларен апарат. Инак занаятът изисква и бързина, че се работи когато не вали, а и не един и два покрива чакат ремонт.
Цялата околия знаеше за усталлъка на Гачо Лекото и го дърпаха по цялата планина за къщята си. Беше по-известен от министър и по-тачен от кинозвез­да, защото министърът е тежък, а и назлънджия, а тежката работа на кинозвездите им вършат каскадьорите, пък за тях остават на камерите светкави­ците и ... красавиците!
А Гачо, като се хопнеше през капандурите като катерица, обиколяше четирите краища на покривите като котарак, пооглеждаше как са и комините, и олуците, па скокваше долу и прошушваше тихо, тихо като новодошла невяста: "Ще ти струва толкова пари."
Лекото говореше тихо, стъпваше леко и само авторитетът му тежеше. Като ока злато тежеше. И за толкова години никой не счупи хатъра му за платата. Даваха толкова, колкото искаше майсторът, Гачо работеше и бързо, и сръчно, и чисто. Нареждаше керемидите, сякаш редеше пъзел, който е редил сто по сто пъти, и не се чудеше за нищо. Въобще! Преди да започне работа, си качваше на покрива три неща: едно шише с вода, малка метличка, с която премиташе насъбраното под керемидите, и едно въже. Въжето осукваше около комина и го връзваше по свой си начин, а другия край закачаше с гачка за колана си – правен от щавена телешка кожа, с който слон можеше да се тегли. Толкова беше здрав. И.... почваше. Почваше много рано сутрин, след втори петли и свършваше на обед. Това беше трудовият му часови график.
Познаваше какво ще е времето само като погледнеше небето, защото майсторлъкът му беше от Бога и под Бога, та Гачо Лекото се сгадаше най-напред с този си Началник.
Когато поотрасна синът му – Гачката, стана момчурляк и заоглежда момичетата, Гачо реши да го пробва. Ще тръгне ли с дядовия и с бащиния занаят напред в дните си или не. Взе го на едно претърсване на ниска едноетажна къщица в Осùково. Да започне от ниското. Тъй се тръгва – във всичко! Защото в ниското са тръните, а минеш ли ги, опознаеш ли болката им, високото ще ти е като ветрец Горненец през жегите. Тъй го учеше, за да му е лесно и напредничево. Научи Гачо сина си как да се хопка през капандурите, какво да си носи между небето и земята горе на покрива, даде му своя кожен колан, а той взе стария, на баща си – дядото на Гачката. И се нàдеха на керемидите. Там бащата научи сина си как да връзва въжето около комина и как да закача другия му край за колана на панталоните си. Как да помита натрупаното под керемидите и така да ги прережда чисти. И с това предаването на челния опит свърши.
Но ... Господ не дава на всеки една и съща дарба. То иначе хората щяха да са извадени от калъп като тухлите и керемидите.
Гачката нямаше котешкото стъпване на тейко си. Стъпването му беше като на пате в кълчища. И най-важното – душицата му се боеше от високото. Заради това и за министър не ставаше, горкият.
На два пъти момчето се подхлъзна и а-а-а-а да целуне ръба на покрива, но Лекото хвъркваше към него като тук-там „баркаше" по керемидите. И от този ден Гачката по-високо от седалката на колелото си не се качи.
Една юлска утрин, гореща и засмяна, повикаха Гачо Лекото да претърсва покрива на къща, която щели да реставрират за почивен дом на културните дейци. Къщата, не голяма и някогашен турски конак, беше седнала навътре в гънките на планината близо до село Борино.
Дойдоха с кола, взеха майстора и го отведоха да види обекта. До конака растеше огромен орех, половината от клоните на дървото се бяха надвесили над сградата. Заничаха я от всичко лошо. А конакът се беше кротнал под зеления балдахин и така – век време.
Беше построен на два етажа с кьошк на втория. Голяма сграда с коджа стаи. Имаше и таван, но нямаше капандура. Стара постройка, но достолепна – седнала в шепата на Родопа, забравена като майка, чиито деца са тръгнали по широкия свят да го видят, да ги види и да си търсят късмета.
Опна се Гачо на гредореда, поогледа, поогледа и видя, че на едно место две от големите тикли са се поразместили и небето процеждаше от този процеп виделинка и вода, когато плачеше с дъжда.
Къщата не беше с керемиди, а с тежки каменни тикли, тревясали като необръснати старци.
Гачката трудно избута една тикла изотдолу. Тя поддаде. Отмести се и доверчиво направи място на Гачо да се опне на покрива.
Отдолу на двора стояха хората, които го бяха довели и чакаха какво ще отсече майсторът.
Лекото не бързаше. Не знаеше, че ще се катери по тикли. Никой не му каза предварително, че това е стар, вековен конак, пък и хората не му „хващаха край". За такива подробности андъвънлии бяха.
Гачо събу гумените си обувки и остана по лапчини. Шаякът не позволяваше стъпалата му да се хлъзгат. И тръгна по тиклите. Орехът разтревожено прошумя с листата си, притеснен и за човека, и за къщата.
От толкова години спокойствие и тишина и изведнъж човек под клоните му, върху конака.
– Майсторе, да не се подхлъзнеш, ей! – засуетиха се хората долу.
– С лапчини съм, не мойте съ кахъри.
Откакто започна да претърсва покриви, Гачо Лекото не носеше чорапи. Никогъш! От шаек баба му беше надиплила дузина лапчини и с тях той ходеше. И за топло в гумените цървули, и за стъпване по покривите кога се наложи, както този път. Така са ходили и дедите му – „буднό гъ падне снег до шиянъ по баùрян, оти шоша не е имало буднож". Така му разправяше баба му, е-е-е някога.
Огледа трая има-няма петнайсет минути. Долу хората чакаха мълчаливи и притеснени. Когато свърши, Лекото нахлузи гумениките си, които беше оставил до сговорливо отворената тикла, и скокна на тавана.
Слезе на двора и както си говореше, тихичко каза:
- Ще трябва макара за вдигане, хоросан, цимент, пирони от най-големите, трийсет бичмета по три метра дълги, един лист поцинкована ламарина и един човек да ми подава. Каза и цената и млъкна.
Хората на секундата отвърнаха:
– Както кажеш, майсторе. Утре почваш ли?
Гачо погледна небето, видя очите на Бога, че светеха със слънцето и рече:
– Почвам.
Три дни работеха вече с момчето, което пратиха да му помага. Двамата спяха в една одая в конака. В двора имаше и кладенец. Новите стопани го бяха прочистили, преди да повикат Лекото. Та там с момчето си миеха очите и съдинките от храната, която ката ден им донасяха с джипчето.
Работата вървеше вече на привършване. Оставаше да се пренаредят само тиклите на кьошка. И тогава Гачо видя, че точно откъм страната на ореха, на стената, беше закачена дървена стълба.
Лекото огледа стълбата, откачи я от бабуняка и я облегна с краката на пода. Стълбата стигаше като по мярка точно до тавана, който беше обкован с дърво. И там, където стълбата опря до дървената обшивка, Гачо забеляза малко желязно райберче. Никога не можеше да го види човек и да се взира дори, и да се вторачва в тавана на кьошка.
- Чичо Гачо, ей чичо Гачо! – провикна се момчето от двора. Лекото погледна от перилата на кьошка и направи с глава знак, че го е чул.
– Кво ще кажеш, да ида до селото да взема малко халва, а? Че довечера да има блачко, а чичо Гачо? Ще трябвам ли?
– Върви! – лаконично разреши Лекото.
Момчето изми очите си с вода от ибрика на кладенеца, приглади с мокри ръце косата си и засвирука надолу към селото.
Гачо се покатери по стълбата. Стигна до обшития дървен таван и завъртя райберчето. То не помръдна.
– Клеясало ще е – каза сам на себе си майсторът.
Слезе, взе шишето с олиото, напълни устата си и пак се качи до горе. Изцърка през зъби малко олио върху райберчето, постоя, почака и пак го заврътка. После отново изцърка останалото олио и пак заврътка райберчето.
Душицата желязна се облажи от мазничкото и омекна като младоженец пред погледа на булчето си.
Лекото отвори вратичката. Мъничка вратичка, колкото гълъб да влезе през нея. Ситна прах се посипа върху главата му. Той се покачи на последното стъпало. То заплашително изскърца, но удържа човека, щото той си беше лек. Бръкна Гачо в дупчицата и развъртя ръката си. Напипа нещо меко. Уплаши се и мигом издърпа дланта си навън. Целият трепереше, а панталоните му играеха сами върху краката му. Сърцето му щеше да „изфоркне гаче е пиля из гняздо". Преглътна и отново бръкна в отвора. Издърпа това, което хвана ръката му. То беше тежко, не голямо.
Когато го видя, се същиса. Пунгя! За първи път откато работеше този занаят краката и ръцете му трепереха, като че за „сефте ще драгова жена". Не го слушаха „ни ръкùти, ни ногùти". Лекото побърза да слезе от стълбата. Седна направо на пода. От коьошка се виждаха диплите на планината додето очите ти стигат, но на Гачо очите се бяха премрежили, като че да е слънчасал. В скута му лежеше пунгята, направена от щавена телешка кожа, досущ като колана му. Отвори я. И-и-и, ако сега му речаха да се качи на покрив – и хидядо лева да му даваха, нямаше да може да работи. Пунгята беше пълна със златни рубета и алтъни.
Лекото осъзна, че е намерил тежко имане. И пред душата му като просяк застана въпроса: „Какво ще прави с имането?"
Никой не го видя. Значи е негов късметът. Ами после? Къде да иде, при кого? На кого да се довери?
Погледна небето. Слънцето беше си тръгнало вече и не се усмихваше. Усмихваха се златните личица на жълтиците. И грееха, че са пак в човешки ръце.
– Върнах се, чичо Гачо, нося халва. И салам нося, я! – чу гласа на момчето.
Лекото светкавично дръпна връзките на пунгята и тя затвори уста в знак на мълчани да не издава тайната. Пъхна я в пазвата под ризата си и се показа от перилата на кьошка.
– Слизам.
Вечеряха и майсторът каза:
– Не ми е добре. От жегата е. Утре няма да работя. Ще сляза до у нас. Ще довършим вдруги ден. Само кьошка ни остана. И – няма да вали. Ти се прибери до други ден!
Толкова много думи Гачо Лекото беше казвал единствено на жена си, когато се галеха и драговаха, защото една вечер на изпроводяк тя му рече, че ако мълчи и не гълчи, няма да му пристане.
На другия ден Лекото отиде при кмета.
– Альо, ако човек намери злато, кво прай с него?
Кметът ококори очи, като че ли му даваха рачел, зачерви се и бързо отсече:
– Дава го на мен и аз по канален ред – където трябва.
– Добре – отвърна Лекото и излезе.
Това „по канален ред" не му хареса. По каналите има все мръсотия и воня, воня...
Отиде при попа, почука на прозореца с мушкато в къщичката му в двора на църквата и между саксиите цъфна брадата на отец Харалампий.
– О, Леко, кво те води в божия дом?
– Един въпрос.
– Казвай де!
– Ако човек намери злато, кво да праи с него?
– Дава го на храма, чедо, и Господ се моли за душата му на небето.
– А когато е още на земята, кой се моли за тази душа? – учуди се Гачо.
Отец Харалампий изскочи като ужилен от къщичката си. В бързината бутна едната саксия с мушкато и друсна една попържня под брадата си.
Лекото вече си беше отишъл. Той си купи билет за обедния автобус и запраши „нах Смолян", както каза на жена си.
Отиде право в Окръжното РУ на МВР и след два часа директорът на Държавна спестовна каса, началникът на РПУ, нотариусът и Гачо Ангелов Аврамов – Лекото, подписаха документ, че рубетата и пендарите в левовата им равностойност дарителят приносител Гачо Ангелов Аврамов завещава на Дома за изоставени деца и сираци в село Широка лъка за нуждите по отглеждането и изхранването им, като и за неотложни ремонтни дейности по сградата на Дома, като претърсването на покрива Гачо Лекото ще направи безплатно.
В село Широка лъка от памтивека в началото на Заговезни се празнува кукерски празник „Пес понеделник". Вият се хора, идват широколъчани от цяла България, както и гости – веселие, чевермета, гощавки, празник голям и тачен.
Ако отидете там, ще видите на почетно място Гачо Лекото, а децата от Дома му се радват, радват...!

 

Теменужка Балинова - Балина

 

 

усталък – тур. майсторство
назлънджия – тур. диал. капризен
надзедничево – много трудно нещо
будно гъ падне снег до шиянъ по байран, оти шоша не е мало боднож – диал. някога когато сняг падне до шията по баира защото няма път
бабуняк – подутина, издатина
пунгя – тур. кесия за лични вещи, пари тютюн и огниво и др.
драгова – диал. люби плътски, сношава се
рубета, алтъни – турски златни монети
лапчини – като терлици от плат аба

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер