Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

сряда
октомври 18
Home Седмицата Култура Тайните на планината

Тайните на планината

Е-мейл Печат ПДФ

Стана ми навик в последните години.

Дойде ли август, дойде ли ми до гуша от всичко, грабвам малко багаж, още по-малко парички и тръгвам. Как къде? Където ми видят очите. Просто тръгвам
Така стана и това лято. Август вече се задъха в собствените си горещини, всичко наоколо е побеляло от градската жега. Лист не трепва, небето пепеляво, прах покрил съненият град. Морни хора едва пъплят по улици и паркови алеи, апатия и горещина „невидяна" както всяко лято, я наричаме.
Мудно, каквото беше всичко наоколо, взех багажа си и през автогарата поех към едно далечно балканско селце. Последната спира на малка маршрутка. Знаех, че все ще се намери селска къща да ме приюти. В малките селца и колиби още живеят възрастни хора от онова време. Топли, добри, жадни за приказка и добра дума. Въпреки многобройните измами, нападения, кражби, те все така вярват в добрите хора. Все някой ще ме приюти.
Още в маршрутката се запознах с жена на моите години, която отиваше да навести майка си. Заприказвахме се, допаднахме си и тя ми обеща съдействие. В тяхната къщица няма да има място, че и тя ще поседи някой ден там, но през две-три къщи една баба, тяхна съседка, ще ме приюти. Особено, ако разбере, че съм нейна приятелка..
Така и стана. Посрещна ме леля Донка, зарадва ми се. Заведе ме в чиста, подредена стая, с мирис на нафталин и минали времена. Беше прекрасно. Ябълка допираше чело до стъклата на прозорчето ми, насреща просветляваха планински била и залезът светеше златно в стаята ми. Успокоих моята домакиня, че няма да й натежа в домакинството, а тя страшно ми се разсърди. Имало за двама в малката й градинка. Това ми върна мил спомен от предишно лято, когато гостувах в друга селска къща, в село,останало в сърцето ми завинаги.
Разхождах се, наслаждавах се на природа и тишина. Понякога се събирахме с моята спътница от маршрутката и нейната майка, с моята хазяйка, и си говорехме на пейките пред къщи до късна доба. Поне уличните лампи бяха останали от по-добри времена и осветяваха приказно, недействително, вечер тихите зелени улички. Друг път изкарвахме цял ден с моята леля Донка в приказки за едно време. Повече говореше тя, зажадняла за човешка реч.
Така минаваха дните ми. Когато излизах в околностите и по баирите, леля Донка винаги ме питаше къде искам да ида, какво да видя и ме напътстваше за посоките. Разказваше ми накратко какво да видя и какво да очаквам, а тези нейни разкази ме смайваха с точност и картинност. Това ме учудваше, но го отдавах на факта, че тя беше родена и живяла в селото, как няма да знае подробности.
Един ден завръщайки се от поредната разходка, заварих под асмата две момчета. Млади, градски момчета, екипирани като алпинисти. След малко вече знаех, че това са стари познати на леля Донка, пещерняци. Изненадах се, че я знаят и търсят. Оказа се, че са стари познайници, че леля Донка от къщи ги е водила дистанционно из планината. Тя ги е насочвала към пещерата, която тези млади мъже бяха открили скоро, преди година-две. Чудно, но отново го отдадох на това, че е местна от край време.
На другият ден момчетата, които нощуваха на палатка в двора, ме поканиха да отида с тях. Не обичам да влизам в пещери, честно, страх ме е. Как да призная обаче. Реших, че ще отида. Уговорихме се, няма да влизам. Само до широката зала в началото на пещерата. Ще имам отговорна задача. Да бъда спасителен отряд. Те ще се спускат в гърлото й, а аз, ако имат нужда от помощ, ще наблюдавам въжето за свръзка. Трябва ли, ще търся хора. Страх ме беше, но как да откажа на тия момчета, почти мои синове.
Приключението мина успешно. Широката зала на пещерата беше в самото й начало, те носеха оборудване, аз седнах с лаптопа си до осигурителните въжета. Светло и просторно наоколо и не ми създаваше страхове. Пишех си, разбира се нямаше покритие за интернет, аз си пишех просто бележки за бъдещи разкази.
Три дни стояха пещерняците, три дни аз ходех с тях. Страхът ми попремина, усетих някакво влечение към дълбините, които те посещаваха. После в захлас слушах какво разказват на леля Донка. Изненадваше ме нейният интерес към пещерата.
Заминаха си и тези момчета, както си замина съседката, която ме доведе при леля Донка.
Една сутрин ставайки рано, не ми се спеше нещо тая нощ, заварих своята хазяйка облечена много странно за годините й. Тя беше над 80-тях. Екипирана в планинско облекло, с раница на гръб, изглеждаше особено. В очите й блестеше някакъв зелен пламък, което ме изненада, учуди и изплаши, ако трябва да бъда откровена. Тя ми нареди да се приготвя за път, без да ме пита искам или не. Подчиних се, все едно не бях аз. Леля Донка беше опънала чертите на лицето си от някакво вътрешно напрежение и сериозност. Щели сме да ходим до пещерата. Изненадах се още по-силно. Тази възрастна, немощна жена, иска да ходим до пещерата. Вече се чудех как ще я довлека до горе.
Няма да разказвам с каква лекота изкачваше тя стръмните склонове. Без да се задъхва или спира за почивка, вода или каквото и да било. Едва я догонвах, аз, 20 години по-младата.
Когато стигнахме до пещерата, тя се отпусна, усмихна се и ми позволи да поседна за почивка в голямата зала. Ужасявах се от мисълта, че може за поиска да слизаме в гърлото на пещерата. Когато й казах, тя дълго се смя с някакъв неестествен, гръмък смях, бих казала с метални нотки. Обърна се към мене, в очите й отново светеше оня зелен пламък. Полазиха ме тръпки. Питах се какво правя там, каква е тая стара жена. Да, тя е стара жена, твърде стара. Може би е луда, склеротичка? Леля Донка, /вече се чудех леля ли ми е тази жена и коя е тя/, се обърна към мене, направи ми знак и приближи към дъното на пещерната зала. Канех се да й кажа, че няма да слизам долу каквото и да стане. Това беше моя фобия и аз не можех да я надвия заради никого. Тогава всичко започна като на сън. Жената приближи до високата пещерна стена, положи двете си ръце на нея, допря чело до скалата. Устните й замърдаха, ръцете й започнаха да правят някакви движения. Задуха вятър, притъмня, чуваше се тихо бучене, децибелите му се увеличаваха. Гледах вцепенена. Голямата пещерна стена се заотмества леко, все едно е от картон или някаква съвременна изкуствена материя. Започваше да ми прилошава. Отвори се огромна зала, отвътре сияеше мека,бяла светлина. Старата жена ми помаха, но аз не можех да мръдна. Тогава усетих, че някой ме повдигна, направих висок, лек подскок и двете се озовахме в помещението. Неее, това не беше истина. Сигурно съм вдъхнала някоя билка докато лежах по поляните и сега халюцинирам. Влязохме още навътре, а там имаше разни уреди, подобни на компютри, но много по-различни. В стените нещо подобно на шкафове, пълни с книги и глинени или може би от друг материал плочки. Имаше в тези шкафове дискове като днешните, лъскави и многобройни. Имаше и непознати неща, които не можех да оприлича на нищо. Имаше слитъци злато, други златни плочки с някакви надписи по тях. Още уреди, още непознати неща. Стриктно подредени. Помъчих се да докосна някои от шкафовете, но нечия сила задържаше ръцете ми на разстояние. Само гледах и полека се движех край тези богатства. Жената вървеше след мене и ме побутваше, понечвах ли да спра. Пред мене преминаваха странности, които не разбирах, не бях виждала, не можех да оприлича.
Не зная колко време продължи всичко и какво стана после.
Събудих се в леглото си на следваща сутрин. През прозореца пееха птички, цвърчаха лястовички, които се събираха за да си тръгват на юг. Подранил скорец се обаждаше сред шумака. Кучето пролавваше, а леля Донка нещо гълчеше сивия котак.
- Аз вече остарях, а имам само синове. Не ми е разрешено да предавам тайната на синове, на мъже. Тя се предава по женска линия. Нямам и внучки. Всичко е мъжко. Затова и пещерняците няма да научат нищо. Казано ми беше, че ти ще дойдеш и ще ме намериш. Доведоха те. Това, в пещерната зала е от векове завещано на народа ни. Нашите предци са го оставили преди да си заминат там, горе - тя посочи небето над нас - Трябваше да остана тук, на земята, докато те намерят, проверят и доведат. И то,че и това стана. Имаме дни да говорим и да те посвещавам. Няма да се чудиш и страхуваш. Приемай всичко спокойно и доверчиво. Полека ще отключат и твоите чакри. Ти си една от нас, но те търсиха в тая гмеж на днешните хора твърде дълго. Трудно се откриват нашите посветени сред бъркотията, която хората направиха напоследък. Те си мислят, че са победили предците, че ще унищожат българите. Няма да стане. Ти знаеш и ще се пробудиш скоро напълно. Затова тук и още на много места из България се пазят знания, богатства, умения. Много наши, са родени тука. Като тебе. Неизвестни сме за хората.. Чиповете ни вече са остарели и затова при някои е по-трудно откриването. Хората напреднаха в науката и технологиите, но духом все още са нищи. Няма да могат да унищожат нищо, но ще забавят процесите. Затова се активират много от нашите, да опазим оставеното тук.
Още дълго говорихме тая вечер с жената леля Донка. Отново зеленият блясък в очите й грееше, светеше и проблясваше в нощта.
Дни наред се качвахме горе, обикаляхме залите, приемах знанията.
Видях още зали навътре, още апаратура и съкровища на духа и материалното. Всичко се подреждаше в ума ми, складираше се все едно векове е било там.
Разбрах, че леля Донка знае как ще уредим оставането ми в нейната къщичка и нейното сбогуване със синовете й. За пред земляните.
Бавно, всичко полегна там, където му е мястото. Аз бях следващата стопанка на старата, малка къщица. Невзрачна и безлична горе , в изгубеното планинско село. Посрещах и изпращах пещерняците и ги напътствах...така, че никой да не се докосне до тайните на пещерата.
Получавах известия , учех и приемах, всичко оставаше тайна за хората, всичко се провеждаше по строго установен план.
Аз съм новата собственичка на старата балканска къщица. Имаше дни и нощи, в които се качвах горе. Получавах телепатично известие и в пещерата продължавах обучението си.
Дори аз не зная коя съм точно. Оная жителка на Земята, от близкият град, която търси вдъхновения за своите разкази или пратеник на старите Богове от известно съзвездие. Вече се изкачвам леко нагоре по стръмнините, зная всичко, което е необходимо. Пазя оставените тука тайни на Боговете. Оставеното в тракийските земи бъдеще на Земята. Да се съхрани до денят, когато Българите отново ще владеят Духа.

 

Автор: Boliarka.bg

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер